Империя на логиката - част ІІІ, Специална част

СПЕЦИАЛНА ЧАСТ

      6. В началото искам да спомена, че много от идеите, до които ще стигнем по-нататък, са изказвани дали в такава, дали в друга форма и от други хора, също и много поне аз не съм срещал никъде досега. Но твърдо бих заявил, че никой автор до този момент не е давал подобна на моята трактовка на понятието "материя", както и закономерностите, на които тя се подчинява и на принципите, по които се изгражда като такава. Също ще приема, че читателят е запознат и наясно с понятия като "пространство", "размерност  в/на пространството" и с времето като пространствена размерност, още повече, че вече бе споменато и нещо по този въпрос в т. 2 от тази част.

      Дотук във "Физика" стигнахме до идеята за синтезирането на физичното понятие като начин за изключване на неговата неяснота. Ако в предната точка при синтезирането на модела на атома изхождахме от силно ограничени начални условия (в случая електромагнетизма), то при синтезирането въобще на модела на материята  би трябвало да изходим от нищото. Логично е, че щом обема на модела се разширява до максимум, то същия на началните условия би следвало да се свие до минимум. При изграждането на такъв модел, всъщност ние ще синтезираме най-сложната индуктивно-логическа схема, с която сме се занимавали досега. В едната следствена линия на тази схема ще разставим модела на материята, а в другата - опитните данни, които имаме за същата. Но, както ще видим, втората линия няма да бъде основна, а корективна - ще се използва само при пречка пред развиването на първата.

      Преди да започнем нека за яснота на изложението да дадем следните дефиниции:

      Размерност: Характеристика, с която се описва качествено различно (от другите) състояние на дадено тяло или процес.

      Пространство: Пълен набор от характеристиките (размерностите), с които се описва състоянието на дадено тяло или процес.

От тези две дефиниции следват някои много важни неща:

      - Размерността описва качествено различно състояние. Това означава, че не е размерност нещо, което може да бъде описано чрез друга размерност. Разрешим проблем тук е коя е реалната размерност, използвайки критерия за по-голяма общност.

      - Размерност с едно единствено състояние или стойност не е размерност и тялото или процесът не съществуват в него. Две (поне) стойности на размерността я определят като съществуваща. (Читателят може да направи аналогия с две точки, които определят единствена права.)

      - Не е пространство оня набор от размерности, който не включва всички характеристики на разглежданото тяло или процес. Тук имам впредвид, че не може да се твърди, че такъв обект съществува в това пространство. Той само го касае.

      - Пълният набор от размерности, който определя пространството се отнася само за разглеждания обект и за никой друг.

      - Ако две пространства не съдържат общи размерности, то те не съществуват едно спрямо друго.

      - Не съществува "подпространство" - такова, което се получава след отнемането на размерности от друго. Аргументацията за това се съдържа в първата бележка и се доказва чрез предефинирането на пространството като размерност.

      Това сложно "законодателство", на което трябва да се подчинява материята ще бъде силно редуцирано, но докато стигнем до този момент - ние ще трябва да се ползваме от него.

      А онова "нищо", от което трябва да тръгне нашето изследване, всъщност са най-първичните понятия в науката "физика" като "пространство" и "време в него".

      7. Нека си представим нищото - няма материя, няма пространство, в което да се помещава, нито време, което да описва нейното движение.

      Нека след това в нищото да поставим единица материя, т. е. едно нещо. По съображенията от т.6 това нещо би трябвало да е сфера, но към такова основание аз бих добавил и следното: Ако искаме да синтезираме  пълен, което значи реален, модел на материята, то е необходимо протяжността на това тяло да е триизмерна - неговата абсолютно симетрична форма да е сфера. При положение, че протяжността беше двуизмерна, то бихме си имали работа с кръг, но такова пространство не би включвало всички характеристики на реалната материя, следователно не е пространство. Така тялото, което поставихме в нищото, автоматично дефинира триизмерна координатна система. Бележката, която следва да направим от казаното дотук е, че не материята се помещава в протяжността (може да се разбира и пространството), а тя определя тази протяжност.

      Нека после придадем някакво движение на същото тяло. Това движение дефинира размерността "време", посредством която да се описват промените в състоянието на тялото. Сега. Предмет на прецизиране тук е отношението на движението на тялото съотнесено към протяжното пространство, което пък се дефинира от същото това тяло. С други думи: Към какво да отнесем движението на тялото след като заедно с него ще се движи и координатната система, която то определя, както и (нека разширим) че самото му движение определя размерността на времето? На първо място бих казал, че такъв проблем изцяло отпада ако поставя в това пространство и второ тяло, но това не искам още да правя. Като второ нека си припомним, че пространството заедно с времето са фикции и затова аз мога да ги определя като неподвижни, въпреки движението на тялото. Парадокс тука е, че неподвижността на размерността "време" се заключава в това то да тече, разбира се необратимо и еднакво. На трето място, ако не използваме и второ тяло, аз бих могъл да дефинирам флуктоационна координатна система. (Тук военните печелят.)  Ако си представим пространство, което мени своя базис - нулева точка, еталонни величини и положителна посока - възможно най-произволно и не подлежащо на никаква прогноза, то не би имало движение, касаещо тези измерения (размерности), което за периода на най-бавното изменение в базиса да не бъде отчетено. Но тъй като изменението на базиса е случайно, то най-бавното изменение е прогноза и следователно времето за него клони към нула. Такъв модел на пространство аз ще нарека засега абсолютна координатна система.

      Допускам, че читателят вече може да е забелязал разминаването между дефинициите на пространството и размерността, които дадохме и начина, по който изведох размерността на времето. С оглед на това, че не бих искал същите дефиниции да имат постулационна роля, а са само за яснота на понятията, бих предложил следните изяснителни разсъждения: След като движението на тялото спрямо абсолютна координатна система дефинира размерността на времето, то при спиране на това движение би трябвало да спре и времето? В какво се заключава този парадокс? Той не е във вторичността на размерността "време" спрямо движението, нито във възможността да спре при определени условия, а в отношението му спрямо протяжното пространство. Вярно е, че движението определя тази размерност, но не движението спрямо гореспоменатото пространство. В противен случай би било възможно времето да бъде описано спрямо триизмерната координатна система, което - както се вижда - противоречи на следствията от дефинициите на пространство  и размерност - вече. Следователно в разглежданото от нас тяло съществува движение, което не може да бъде описано спрямо протяжността и именно затова дефинира нова размерност на пространството - т. нар. четвърто измерение. Всъщност - трябва да призная - този извод изгради изцяло "Физика". Може би някои няма да могат да си представят движение, което да не може да се опише и още повече да не касае триизмерната координатна система, още повече, че въведохме флуктоационната координатна система. Т. е. как ще се движи и ще стои на едно място едновременно? Това не е логично противоречие, а конфликт между възможност и прекалено стеснената представа за движение. Като временно излизане от такава ситуация може просто да си мислим, че тялото си сменя цвета например. Така ситуацията става по-ясна.

      Нека да поразсъждаваме относно това "странно" движение. Първият въпрос, който ще си зададем е дали има някакви условия или закономерности, на които се подчинява то. Казано по противоположен начин: след като всяка позната ни материя се подчинява на някакви закони, то би следвало и това синтезирано тяло да се подчинява на някакви. Т. е. ние все пак се стремим да изграждаме реален материален модел. Ще предложа следната логическа линия: След като имаме едно тяло и то до този момент е всичко, което се помещава в това пространство, то можем да го разглеждаме като затворена система. Ето защо не желаех да използвам друго тяло. Каквато и система да представлява това тяло, щом тя включва всичко, то тя може да се разглежда като затворена и се подчинява на всички закономерности, на които се подчинява една затворена система. Унификацията обаче, която сигурен съм читателят вече има впредвид, не е процес на тази затворена система. Унификация спрямо какво? Следователно съвсем друг произход и форма ще имат процесите, които разглеждаме сега. За такива системи действа един принцип, по който може да се съди всъщност дали една система изцяло или отчасти може да се разглежда като затворена - принципът на повторяемостта на процесите, протичащи в нея. Всяка затворена динамична система (от реален тип) изчерпва броя на своите възможни състояния. Т. е.  пермутациите на нейните елементи са краен брой, което предполага и краен брой на нейните елементи. Динамиката й от друга страна, която се характеризира пък от краен брой и точно определени закони, довежда до повторяемост на този краен брой пермутации. Условията, които биха направили невалиден този принцип са следните:  системата да не може да се разглежда по никакъв начин като затворена, броят на нейните елементи да е променлива (което касае предното), да няма закономерност в нейното движение. Що се отнася до първото условие - вече казахме защо разглеждаме тялото като затворена система. За другите две условия може да сме сигурни, че не са характерни за реални обекти - дори и Вселената се изгражда от някакъв краен брой елементи (друг е въпросът дали правим разлика между безбройно и безкрайно), които се подчиняват на точно определени закономерности (също така без значение е дали ние сме ги открили). Следователно разглежданото от нас тяло няма пречка да се подчинява на принципа на повторяемостта. Ако последният все още е останал неясен за читателя, ще дам един прост пример. Нека подредим колода карти по определен ред. След това отделим например вдясно горната половина и направим идеална розетка. Ако повторим това действие определен брой пъти, то ще видим, че колодата ще се подреди в първоначалния си вид. При продължаването на такова размесване подреждането ще се повтаря през определения брой действия. Тук могат да се дадат и други примери. Но в този характерно е, че периодът (интервалът между две еднакви състояния) на това действие върху колодата се характеризира от броя на размесванията. Как тогава бихме приложили тази величина за нашето тяло? От какво би се характеризирал неговия период? Отговорът е крайно прост. След като изменението на състоянието на това тяло дефинира размерността на времето, то би следвало периодът му да представлява интервал от това време. Или, иначе казано, да представлява период в прекия му смисъл, с който се характеризира например едно хармонично трептене. Двете основни величини, които характеризират последното са амплитуда и  период. Безспорно периодът представлява някаква еталонна величина, каквато например би бил метъра в протяжните размерности, но нека поразсъждаваме дали периодът е делим. Затова нека разгледаме едно трептение само в един период от безкрайната поредица такива. Да вземем момента 3/4 от началото на периода. Ще видим, че амплитудата на трептението има някаква стойност, която обаче няма към какво да съотнесем и ако просто преместим началото на периода в тази точка от времето, ще разберем, че не наблюдаваме абсолютно нищо. С подобен успех можем да търсим  началото на окръжност. Всичко това идва да ни каже, че ние може да делим като наследствен имот въпросния период, но това е само изкуствено. За разглежданото тяло неговия период е неделим, той е точка по оста на времето и не съществуват стойности на друг период, които той да дели с остатък, т. е.  има периода, два, три и т. н.  пъти периода като времеви величини. Последното е от гледна точка на пространството; от тази на тялото периодът е едновременно минимален и максимален, т. е.  единствен. Образно казано то се ражда и умира всеки негов период. Всъщност ние дотук направихме дискретизация на размерността на времето - определихме, че не съществува стойност на времето по-малка от някаква зададена от материята. Този  период оттук нататък ще наричаме елементарен период на времето. Той всъщност представлява момент във времето.  Геометричната интерпретация на понятието "точка", значи, по времевата размерност не върши никаква работа. Ние си нямаме работа с "кръгче с радиус клонящ към нула", а с точно определен и неизменим според определението на затворената система период във времето, по-малък от гледна точка на което не съществува.  Безкрайната повторяемост на един и същи период, модел на който може да бъде хармоничното трептение, определя не само размерността на времето като не - единствена точка от нея,  ами придава на него - вече като наш модел - всичките характерни особености на реалното време: неговото еднопосочно и монотонно течение.

      Сега можем да направим и едно уточнение. Изискването или по-точно свойството за крайност на броя на елементите на една система, аз въведох в по-голяма степен изкуствено, с оглед за по-голяма яснота. Това изискване всъщност доведе до появяването на проблема за делимостта на цялото - нека го кажем философски. Доказуемо твърдение така би било, че нищо по-малко от цялото не съществува. Деленето му на части може да дойде, ако се сравнят две цели неща с различие в определена тяхна характеристика. Това довежда до разлика, която винаги ще е по-малка поне от едното. Ако се върнем на хармоничното трептение, ще видим че не може да намерим нищо крайно, което да не е съотнесено към нещо второ - нито размахът на амплитудата, нито стойността на периода. Затова ако ще сравняваме нещо - то ще бъде спрямо същото нещо. Какво имам впредвид? Ако съотнесем тези разсъждения към принципа на поведение на затворената система, ще видим че разсъжденията на база него след това търпят корекции. Делимостта на елементарния период може да се дефинира с оглед неговото изследване, но тя би останала пак изкуствена. Да разгледаме едно състояние от движението на тялото. Динамиката му обаче предполага промяна на това състояние. Именно входната точка в принципа за затворената система беше динамиката, а смисълът му беше, че тялото ще се върне пак в онова разглеждано състояние. Така значи имаме отново онова движение "в кръг", което изведохме въобще за материята и което създаде аналогията с хармоничното трептене, но такава аналогия не може да бъде основа на синтез на модел и затова аз старателно я заобиколих. Крайността на елементите на тялото и на неговите състояния тогава идва от неговия точно определен и следователно ограничен ресурс на закономерностите, по които се осъществява неговото движение.

      Тук вече мога да спомена, че абсолютно целия модел на материята може да бъде изведен от философските принципи, до които достигнахме досега. Това е вторият разглеждан от нас случай, при който философията се оказва удачен източник за физиката, както в това ще се убеждаваме и занапред. Нека физиците не мислят, че просто "дърпам чергата към себе си", а да знаят, че им предоставям почти наготово един сериозен и печеливш логически подход в тяхното изследване относно материята.

      8.  Тази точка ще бъде наистина голям фойерверк. А това, което ще направим в нея, е просто да включим в нея комплекта Закони за запазване към нашето разглеждано тяло.

      Долната граница, която дотук констатирахме за времевия интервал, би оказала някаква ограничителна роля и върху други свойства на разглежданото тяло. Какви обаче могат да бъдат тези свойства? В отговора на този въпрос трябва да си припомним, че всъщност времето беше характеристика на движението и следователно ограничението във времето би означавало ограничение в самото движение на това тяло. Но ограничение спрямо какво? Съвсем ясно е, че ограничението не може да се отнася спрямо движението, защото то се детерминира от него - ограничение спрямо ограничението е твърде сложна логическа конфигурация за толкова прост пример, какъвто разглеждаме. Тогава остава ограничението като такова спрямо протяжната координатна система, т. е. относно скоростта.

      Доказателството е повече от елементарно: Ако по време на един елементарен период (момент) на времето, тялото успее да измине разстояние по-голямо от своето най-голямо (в случая диаметъра си), то за един момент от времето то  ще бъде на две места едновременно, което е невъзможно. Следователно за елементарния си период тялото може да измине най-много своя диаметър, при което то ще има поне една допирна точка (в геометрична интерпретация) със своето старо положение от началото на елементарния период. Скоростта на това тяло значи е ограничена отгоре. Всъщност такъв е смисълът и на третия постулат на Общата теория на относителността на Айнщайн. (Алберт, толкова ли беше трудно?!)  В задоволството обаче от факта, че сме доказали нещо, което един велик физик не е успял, сме на път опасно да подминем друго откритие, с научна тежест, многократно надвишаваща предното и доказателство - много по-сложно от него: Такова абсолютно ограничение в движението спрямо протяжността аподиктично дефинира реална абсолютна отправна система. Какво значи това? - Че максималната скорост на нашето тяло не се получава чрез събиране с тази на протяжната координатна система, нито с изваждане, т. е. тук нямаме относителния ефект на движещо се тяло спрямо подвижна координатна система, а точно напротив - движението не я касае. На пръв поглед това е логическо объркване: скоростта на тялото - движението му спрямо протяжността - да не касае самата протяжност... Въпросът тук не е, че някъде или пък навсякъде съществува абсолютна отправност, а в отношения на две неща, които не могат да бъдат относителни, защото няма към какво да бъдат съотнесени, освен към себе си - отношението на диаметъра на тялото, което то затваря като обем, към неговия елементарен период. Абсолютността на отправната система има смисъл, че или протяжните параметри на тялото са постоянни, ако елементарният му период също е такъв, или зависят от него, ако той се променя. Вторият случай удивително удачно се вписва във фиктивността на пространството и времето, оставяйки единствено движението на материята, защото размерността на времето поглъща тези на протяжността, като ги прави зависими от нея. Такъв всъщност е и реалният модел на материята. Но аз предпочитам за яснота да оставя протяжността и времето в модела на пространството, защото в противен случай казаното за в бъдеще ще граничи с напълната неяснота. Безпространственият модел на материята генетично си съдържа един по-общ вид на айнщайновата относителна теория в логически вид, но след като тази теория трябва да бъде анализирана спрямо синтетичния ни модел, мисля да не ползвам горното моделиране, още повече че то ще изроди смисъла на цялата книга. Следователно, щом искаме да създаваме пространствен модел на материята, естествено с оглед нагледността необходима за индуктивно-логическата му интерпретация, то времевия интервал на тялото (елементарния му период) е абсолютно еднозначен и неделим, както казахме. Оттук, по известни вече съображения, и протяжните му характеристики също ще бъдат абсолютно еднозначни. Т. е. тялото има единствен елементарен период и единствен диаметър и двата - неизменни. Така, след като неговите основни величини са абсолютни, би следвало че движението на тялото и в тялото ще се извършва еднакво спрямо коя да е друга отправна координатна система или пространство. Това последното всъщност беше смислово обобщение на първия и втория принцип на Общата теория, въпреки логическото - на пръв поглед - разминаване. Обявихме, че чрез абсолютни пространство и време сме извели принципите, по които същите размерности са относителни. След известно време читателят сам ще си отговори на такъв въпрос. Нека засега смята, че Айнщайн просто добре е започнал. Изводите, които ще направим оттук нататък са нещо многократно по-голямо и обширно от самата теория, от самата идея, дори и от стогодишната й унификация.

      Нека сега в нашето пространство да поставим друго, различно тяло. Различието му спрямо първото ще бъде  определено от друг елементарен период и съответно друга протяжна характеристика - диаметър. Различието в тези негови характеристики би следвало да доведе до различие на неговата максимална скорост. Оттук следва, че в реалната материя различните типове тела биха имали различна максимална скорост. Това обаче не е така. Максималната скорост на реалните тела е една за всички тела - тази на светлината. Ако при условие за една максимална скорост се върнем на нашите две тела, ще видим, че ако те би трябвало да са различни, то при промяна на елементарния период, трябва да се промени и протяжната характеристика, което видяхме е невъзможно в пространствения модел, защото времето ще погълне протяжността. Единствения изход от това положение е двете тела да са с еднакъв елементарен период. Така ние открихме нещо много важно: Характерът на материята е монокорпускулярен. Телата около нас са изградени от един тип частици.

      Читателят може би е останал с впечатлението, че нарушихме синтетизма в нашия модел, въвеждайки опитно познато нещо, каквото е максималността на скоростта на светлината. Ситуацията всъщност е друга. Този допир с опита е всъщност онзи коректив, който - както казахме - щеше да се явява в безизходни ситуации, до каквито неминуемо се стига при ограничени условия в началото от индуктивно-логическата схема. Веднъж доказахме горна граница на скоростта на движение на произволно тяло. Аналогията със скоростта на светлината така беше факт, но това не беше достатъчно за изграждане на съответен извод. Вече когато стигнахме до положението за различните максимални скорости, при което пространственият модел се обезсмисля и предположението за тяхно равенство - тогава скоростта на светлината за втори път удачно се вписа в този модел. Нека обаче не се заблуждаваме, че сме влезли в "пещерата на Али Баба" като не развихме безпространствения модел на материята, защото само след малко ще направим крачка назад към него и ще видим, че дори и да бяхме разглеждали различни тела, то пак бихме стигнали до идеята за монокорпускулярния характер на материята и следователно до единството на скоростта на светлината спрямо всички материални тела. Всъщност, както читателят вижда, не е възможно логическата линия на модела да е праволинейна. Доказването или отхвърлянето на една теза изисква нейното развиване.

      9. Нека тук да поспрем с "фундаменталните открития", защото в противен случай те ще си останат просто такива, без никакво  значение за науката. Ако не избистрим смисъла на нашите заключения дотук в специалната част, то всичко което правим сега ще си остане просто един интересен модел на материята. Затова нещата, които аподиктично изведохме в нашия логически синтез ще бъдат донякъде обратно съотнесени към реалната материя. Такова съотнасяне няма да има корективен, а тълкувателен характер, защото иначе ще се изгуби синтетизма в модела ни.

      До идеята за монокорпускулярния характер на материята всъщност бяхме стигнали много отдавна. В едно от следствията на Закона за единство на материята се казваше, че на света има само едно нещо. Но тази идея, наложена към тогавашния етап на изложението щеше да виси някак си във въздуха. Тогава нямахме физическо понятие за материята, нито имахме впредвид ретроспекцията на историята на тази наука, каквато имахме за философията, още повече че и дори на този етап все още ни предстои да узнаем какво сме открили под формулата "монокорпускулярен характер". И от гледна точка на обещанието ми за пределна яснота на изказа, нямах право да помествам огромен раздел като този, в логически ред на мисълта със съвсем друга цел. Монокорпускулярният характер на материята, по начина, по който го изведохме, се явява доказателство по съвсем друга логическа линия на Закона за единството на материята. Ще видим по-нататък, че тази една частица, от която се изгражда материята е разложима, също и защо това може да бъде само изкуствено. Ще избързам малко - монокорпускулярният характер се явява като форма на единството на материята от философска гледна точка и като фундамент в нейната същност - от физична. Но нека затворим тази скоба и се върнем във физиката.

      Ако се обърнем назад и погледнем хода на логическата мисъл в Специалната част: изхождането от нищото и изпълването на определен логически обем, както нашето разглеждано тяло създаде такъв в протяжността,то ако спрем за малко дотук, ние бихме могли също да разглеждаме синтетичния ни модел като затворена логическа система. Ще го направим, за да покажем, че това не може да представлява опасност, ако се осъзнава и внимателно следи. На тази затворена от нас логическа система ще  направим унификация спрямо тълкуването на понятията и относно езика на науката физика. Учудването, което предстои на читателя ще е във връзка с продължаването на откривателския процес към материята.

      С оглед на това, че изведохме принципите на Общата теория на базата на абсолютни величини на протяжността на частицата и на елементарния й период, нека сега уточним какво трябва да се разбира под тези принципи. Дотук имаме три абсолютни неща: двете горепосочени и зависимата от тях максимална скорост на частицата. Нека във фиктивната протяжна координатна система (която е триизмерна) да определим някаква еталонна отсечка. Нека сега мислено прободем сферата, представляваща нашето разглеждано тяло с някаква ос (права), която да минава през центъра й. Нека след това задвижим тялото по тази ос и си представим какво ще се получи, ако съотнесем размерите на тялото в началото и в края на елементарния му период към този на еталонната отсечка. В началото на периода задния край на сферата спрямо движението има някакво конкретно положение, а в края му - предният ще се измести с определено разстояние напред, т. е. размерът на тялото спрямо протяжността се е увеличил. Това не значи нищо друго, ами че при движение, от гледна точка на движещото се тяло щом неговите размери по посоката на преместването се увеличават, следователно  тези на протяжността намаляват. Така, а не по проекция във сферична координатна система в извода на релативните стойности на протяжността и времето, може да се заключи, че проекциите по другите оси не изменят своите стойности. Тук трябва да се направят някои бележки. Разглеждането на който и да е процес трябва да се прави спрямо всички размерности на пространството. В случая изследвахме тяло в един момент от времето, определен от неговия елементарен период и заключихме, че в този момент (точка по размерността или оста на времето) спрямо протяжността, от гледна точка на тялото линейните размери по оста на движение се скъсяват. Тези на тялото си остават същите, както и на времето. Достигането до изводите от Общата теория тук стана единствено поради дискретизацията на размерността време. Следователно релативните стойности на  пространството и следователно и на времето могат да се съотнесат само към пространствен модел на материята, което се явява много коварен теоретичен капан с оглед фикцията за пространството. Ако ние тук създаваме пространствен модел на материята - това е само за да дадем възможност за работа на индуктивно-логическата схема на мозъка. Но нека не смятаме, че безпространственият модел е невъзможен за синтез - напротив, но там няма да имаме възможност за коректно съпоставяне с опита. Връщайки се към Общата теория, ще видим че тя е взела за абсолютна величина тази на максималната скорост на тялото, а е обявила за релативни "пространството и времето" (т. е. протяжността и елементарния период) - величини, от които максималната скорост пряко зависи. Затова и аз казах, че тази теория смесва абсолютни и относителни понятия, защото след като при движение се изменят размерите и времевия интервал, то би трябвало да се промени и скоростта. Противното също е възможно - да не се промени - но този път протяжността ще погълне размерността на времето, нещо нелогично спрямо всичко онова, което досега сме извели. Не виждат порок в логиката обаче физиците и дефинират едно интересно понятие - пространствено-времеви континиум, с което бих се съгласил, от моя гледна точка обаче, но те извеждат пространството (протяжността по нашата терминология) като водеща размерност. С това вече не съм съгласен. Ние изведохме много по-логичен, много по-удачен и най-важното синтетичен модел на материята, при който времевата размерност може да погълне протяжните в безпространствения модел, при който няма нищо относително, а напротив всичко е абсолютно детерминирано така, както материята въобще. А когато казах, че Айнщайн добре е започнал имах впредвид че е определил за абсолютна динамиката на материята под скоростта на светлината. Пространството и времето са пряко зависими от нея и точно оттук идва  и пространствено-времевия континиум. Но като помислим - какво да се определи за начало като абсолютно след опита на Майкелсон?...  Тука няма да доразвия мисълта си.

      Когато съотнасяхме абсолютността на протяжността и елементарния период към айнщайновата теория, разгледахме какво ще бъде разстоянието на задния край на тялото в началото на периода му към предния - в края, т. е. сумирахме обемите, които то ще заема в продължение на целия този период. Така стигнахме до извода, че протяжния интервал на триизмерната координатна система се скъсява по посоката на движение. Но има и противна логика. Ако разгледаме обратно - разстоянието между предния край в началото и задния в края на елементарния период, то излиза че същия интервал ще се удължи, защото това разстояние се скъсява. Физиците не могат да излязат от този "порочен кръг" на логиката, защото - чак сега си спомням - Общата теория не прави разлика в изменението на интервала на протяжността в зависимост от посоката спрямо тази на движението. Доколкото читателят си спомня, аз казах, че интервалът по посока обратна на тази на движението се удължава. Е, направил съм малък реверанс на Айнщайн. Причината, поради която се занимаваме с такава противна логика е съвсем друга. Повече от ясно е, че в този случай разглеждаме противоположния единичен вектор на протяжността. Интересното тук от гледна точка на съвременната физика е това, че щом от гледна точка на движещо се със съизмерима с тази на светлината скорост тяло, векторите на пространствения базис по и срещу посоката на движение се различават, то тялото възприема други тела не в триизмерна, а в четири - (в най-простия случай) или в шестизмерна координатна система, без времето. И понеже знам, че физиците няма да се възползват от такава идея, ще се върна на нашите разсъждения.

      Разглеждането не на сбора на обемите, които тялото заема в продължение на елементарния си период, а на тяхната разлика в началния и крайния момент, ни навежда на мисълта, че при максималната си скорост тялото няма да бъде въобще частица, защото този обем е равен на нула. Ако наложим към това разсъждение физичното понятие "корпускула", което означава частица - затворен обем, то бихме могли да дадем едно такова определение: Едно тяло има корпускулярни свойства, ако то  трайно затваря някакъв обем. На първо място разглеждаме не просто корпускула, защото тялото по само себе си е такова нещо, ами свойства с такива характеристики, както всъщност и физиката разглежда понятието. Като второ, щом разглеждаме свойства,те трябва да имат траен, дори и минимално характер. Това означава, че в поне два съседни момента на времето трябва да има област от тялото, която да се намира на едно и също място. Трето. Затварянето на някакъв минимален обем означава, че сечението на сферите, които представляват тялото трябва да е различно от геометрична точка, т. е. тялото да се движи със скорост по-малка от максималната си. Така по съображения за противното тяло няма корпускулярни свойства, ако не затваря обем в два съседни елементарни периода, което значи - когато то се движи с максималната си скорост. От свойството на продължителността на понятието "свойство" се вижда, че тук не е удачно да се разглежда сумата от обемите по елементарния период, дори и кумулативно с противния случай. Тогава бихме стигнали до извода, че по посоката на движението си тялото ще има корпускулярни свойства, а срещу нея - не. А всъщност то или има какви да е свойства независимо спрямо какво, или ги няма. Виждаме, че при максималната си скорост тялото не може трайно да затвори обем, следователно по всякакво направление то няма корпускулярни свойства. Последните също така са и спрямо другите тела, с които то би могло да взаимодейства и спрямо които можем да говорим за каквото и да е изменение във формата на тялото. Взаимодействието му със самото себе си е невъзможно, защото първо няма никакви изменения на параметрите си и второ е безразлично спрямо себе си.

      Като изключим оценката за корпускулярните свойства, събирането на сумирането и изваждането на обема по периода на тялото може да ни даде графична интерпретация на формата му, когато се движи с максималната си скорост. От една страна при сумиране имаме дължина по посоката на движение, по-голяма от тази на тялото в покой, от друга - сечение по перпендикулярна на движението равнина, явяващо се геометрична точка. С две думи тънко и дълго. Като си припомним още, че същото нещо в периодичното изменение на състоянието си се описва чрез хармонично трептене, то можем да заявим, че от гледна точка на другите тела, такова което се движи с максималната си скорост, представлява нещо като струна. Тук опасно би било да се сметне, че привличаме под крилото на нашата логическа схема теорията на струните, защото допирните точки с нея, въпреки че са много, са само формални. Последното означава, че законите, които се описват с апарата на тригонометричните функции, на които се подчиняват струните във физиката и нашата синтетична време-размерност, натрапват сходства между двата модела, които сходства са само на пръв поглед и не касаещи еволюцията на идеята в двата случая. Правя такава забележка и със следното признание, че теорията на струните в логически вид най-много се доближава до нашите заключения, отколкото другите, известни на физиката теории, включително и Общата теория на относителността. Може  би поради тази причина струните се славят като нещо изключително екзотично в средите на теоретичната физика, което пък ме навежда на мисълта, че нашите разсъждения ще се приемат много трудно в тях и че може би ще е необходимо друго поколение учени за тази цел. Но в крайна сметка нека не забравяме, че историята е най-добрия съдник. Физиците сега не са научени да боравят с логически схеми, камо ли да са достигнали до разбирането за значението на отношението на разсъдъка (или разума) към предмета на техните изследвания - материята. И все пак нека се завърнем от бъдещето.

      Геометричната интерпретация на некорпускулярния вид на материята, т. е. струната, би ни дала идея за взаимодействието на струната с друга материя. Ако тази друга материя е плътна, което значи тя да е изградена от корпускули, то от факта, че сечението на струната, която трябва да взаимодейства с корпускулата, е геометрична точка, т. е. има диаметър равен на нула (или клонящ към нула), то от гледна точка срещу (или по) движението - струната все едно, че не съществува. Следователно тя би трябвало да преминава безпрепятствено и невзаимодействайки през плътна материя. Това заключение ще го оставим като идея, прикрепяйки към него следното: Ако имаме липса на взаимодействие, то тя беше в резултат на размерите на сечението на струната, които са много малки. Безспорно е положението за диаметър, равен на нула, но ако той клони към нула, то означава, че съществува дори и в минимален размер, което пък означава взаимодействие на струната с вещество с корпускулярни свойства. Следователно става ясно, че не в геометричната интерпретация се съдържа смисъла на тази аналогия, която направихме преди малко, още повече, че такава интерпретация издига фикцията на пространството в първопричина. Но оттук не следва, че тя е погрешна или пък просто излишна. Защо? С такава логическа връзка ние поставяме един много по-общ проблем - отношението на корпускулярната и некорпускулярната материя в смисъла на нашите разглеждани разсъждения. Тук е мястото да споменем, че терминът "монокорпускулярен характер" на материята включва вече и струните (или по-точно казано засега "струната") в обема на разглежданото явление.

      Дотук се натрапи извода, че не геометричната интерпретация "струна", а въобще пространственият модел на материята не само, че дават разнозначен отзвук на проблема за взаимодействията на материята, но и напълно неефективен в извода си логически път. Следователно ние тук трябва да направим една крачка назад, към безпространствения модел. Също така и въпросите за взаимодействията трябваше да се поставят преди тези за многообразието, защото иначе след тях ще представляват унификационно следствие.

      10.Преди да заговорим за безпространствен модел, който за материята е реалност, а за разума - фикция, нека да си отговорим на въпроса: защо правим този сблъсък на фикции в една претенциозна логическа схема. Причината за такова изследване е, че тук взехме структурно важно логическо решение, точно преди съществената част на модела ни.

      10.a. Това, че правим вярна стъпка в момент, където можем сериозно да сгрешим не е повод да погледнем звездите с друго око, ами си има своя основателна причина. Пространственият модел на материята или графичната интерпретация на индуктивната логика определиха от монокорпускулата друг неин вид - струната, на основание максималната й скорост. Не толкова естественият характер на това деление, доколкото изкуствеността на графичната интерпретация - струна, постави проблема за отношението между "струнната" и "корпускулярната материя". Индуктивната логика, за разлика от формалната на нейно място, веднага отчете, че става въпрос за едно и също нещо и че изходът от този проблем се намира извън пространствения модел. Формалната би разгледала корпускулата в двуизмерна протяжност като кръг, а струната, пак там, като разтеглена окръжност, т. е. отсечка с дължина равна на половината от обиколката на кръга. Опасното тук е не нагледа, а тази количествена характеристика, която веднага би била вплетена в математически апарат, без да се направи обосновка на такова действие, още повече, че то произтича от една интерпретация на понятията "корпускула" и "струна". А иначе факта, че индуктивната логика отчете вторичността на проблема за взаимодействието спрямо пространствения модел не означава, че изводът към него е неверен, както ще видим по-нататък, а само непълен. Аргументите към по-общия извод ще дойдат по съвсем друга логическа линия. Индуктивната логика стесни кръга на тези аргументи като откри, че не всички те, а какви да е аргументи могат да произходят единствено  от не - пространствен, т. е. безпространствения модел или иначе казано - от реалната материя, солидна идея за която досега вече имаме изградена в нашия синтетичен модел. Това всъщност е онзи вътрешен коректив, представляващ обръщане на тази логика към себе си, който я прави удачен научен подход.

      10. b. Разгледано най-общо, взаимодействие между еднакви неща е невъзможно. Ако пък говорим за взаимодействие между корпускула и струна като форми на монокорпускулата от гледна точка на разликите (качествени) в тяхното движение, то трябва да търсим взаимодействие между  тяло със и тяло без корпускулярни свойства. Последните бяха определени под структурата на пространствения модел с оглед доближаване на нашата терминология с тази на науката физика. Пределно ясно е, че в този случай дори и да съществува взаимодействие, то ще понижи скоростта на струната по аргумент за невъзможност за противното и ще увеличи тая на корпускулата; но тук се натъкваме на закона за запазване на импулса, който е корпускулярен и не важи за струната и освен това изисква понятие за маса. Т. е. виждаме, че този логически път не може да бъде приемлив. За да говорим за взаимодействия на материята в унисон с всички философски закони, то трябва да имаме впредвид такова взаимодействие, което създава многообразието на материалните форми. Следователно ние тук опираме до проблема за многообразието на материята.

      10. c. Ако си припомним как разгледахме проблема за многообразието при създаването на модела на атома, то ще видим, че изходът от него не може да бъде друг, както и тогава, поради простата причина, че и моделът на атома, и сега създаваният модел на материята са изведени аподиктично, а последният е абсолютно синтетичен. Така следва, че моделът не може да бъде променян, да би трябвало да се измени нещо, което не го касае. В пространствения модел максималното линейно разстояние и минималният времеви интервал - диаметърът и елементарният период на монокорпускулата не подлежат на промяна по никакъв начин; нито самите те, нито отношението помежду им, нито нещо трето, което би могло да ги касае. Защото такава промяна би преобърнала изцяло модела. И ето тук е моментът, в който е необходимо да се направи крачка назад към безпространствения модел на материята, защото горните величини са размерности на пространствения. Онова първично нещо, което детерминира и протяжността, и времето, и пространствения модел, който се създава на базата на тях е движението. (Само ще вметна, че тук се връщаме към фундаменталния диалектико-материалистически постулат, че светът - това е движеща се материя.) Това движение беше вече разгледано и бе изведен неговия периодичен характер. Но изискването за многообразие на материята предполага не монохармоничен, а полихармоничен характер. С други думи това движение се състои от много движения, всяко поотделно представляващо хармонично трептение по съображения за това, което сме казали досега за едно движение. От друга страна всички тези движения биха имали общ период, който ще е идентичен с елементарния период на монокорпускулата. Връщайки се към пространствения модел ще видим, че всъщност ние разложихме размерността време на подразмерности, при което както подразмерностите са елемент на самата размерност време, така и последната като общо кратно на тях по силата на известни математически закони ще е поделемент в тях. Това е капан за формалната логика, който ще "играе" лоши шеги при математическото описание на този модел. Индуктивно-логическият нито за миг няма да изпуска изпредвид този дуалистичен характер на размерността на времето, защото от една страна общия период поглъща тези на по-малките, т. е. размерността време ще погълне подразмерностите си, а от друга - именно тези подразмерности, на които понятието време е тяхна основна характеристика, ще обусловят многообразието на материята в реалния случай и по-нататъшното изграждане на модела - в логическия. Ако погледнем сега назад, ще видим, че това подразделяне на времето с нищо не изменя модела.Пак имаме една частица с точно определени диаметър и период, с тази забележка, че последният се формира от няколко други. Образно казано - вече можем да говорим за множество струни, всяка с определен период на своето трептене, които в едно общо съзвучие или акорд формират изцяло  характера на познатата ни материя. Оттук нататък ще говорим и за времеви размерности, но няма никакво значение дали ще разглеждаме времето като множество размерности или като една обща, но фиктивна (вече) размерност на пространството. Това многообразие в никакъв случай не нарушава синтетизма на  модела - в смисъл, че е взаимствано от реалната материя. Лесно доказуемо е твърдението, че не съществува вселена, съдържаща само едно нещо, а защо така нашата съдържа повече - ще видим сега.

      10. d. Ако разгледаме време-размерностите, като отделно пространство на времето, което пространство не може да бъде реално, защото не включва всички характеристики на обекта в себе си, ще видим, множество еднотипни движения, които се различават само в  основната си характеристика - техния период. Всеки от тях може да бъде представен чрез другия или пък чрез общия им като някаква константа по собствения или пък съответния период, в първия случай (чрез други) тя ще бъде дробно число, а във втория (спрямо общия) тя ще бъде цяло число. Дотук следва, че всяка размерност може да опише останалите, т.е. да ги погълне. Но от съображение за неделимостта на цялото това е невъзможно, защото така ще имаме дробни коефициенти при описанието и следователно единственото поглъщане може да се извърши от фиктивната обща времева размерност. По тази логика за нашето пространство, в реалния модел на материята, времевите размерности съществуват единствено заедно и като цяло. Извън това пространство, дори и не само теоретично, е възможно съществуването на част от тези размерности, но те няма да касаят нашето пространство, по простата причина, че то ги съдържа в своя базис. Възможността извън това пространство да съществуват други подразмерности е нереална поради различието им спрямо елементарния период на същото, което пък ще доведе до взаимодействие с останалите времеви размерности. Доказателството е много просто. Ако предположим, че съществува материя в друго от нашето пространство, то нейните размерности от пространствения и базис би трябвало да не касаят нашето пространство, което пък значи, че те би трябвало да са същите, както и в нашето от което веднага следва, че двете пространства всъщност са едно и също. Ако съществува друго, освен нашето, пространство, то не може да се разглежда по друг начин, освен като част от него, въпреки че тази част е безразлична спрямо основния (общия) базис.

      От казаното дотук следва, че не е възможно една размерност да поглъща останалите, дори и част от тях, както това може да стане от фиктивната обща размерност - време. Всички размерности участват равнопоставено в структурата на монокорпускулата. Следователно еднообразието и различията в периодите на времевите размерности не влияе на характера на модела, а има значение само относно вътрешните отношения в размерността време. Последното означава, че еднотипността на времевите размерности изгражда общата времева размерност, характеристика на която е елементарният период на монокорпускулата; а различията в елементарните периоди на подразмерностите е предпоставка за техни взаимодействия. Така те изграждат разновидностите на по-сложната по структура материя.

      Тук веднага можем да си отговорим на въпроса за взаимодействието между струната и корпускулата, както и само между струни или корпускули. На първо място вида, под който съществува частицата няма никакво значение. Второ - като цяло те са безразлични една спрямо друга и следващото от това невзаимодействие се тълкува, че изходът от взаимодействието им е същия, както началните условия - от гледна точка на страничен наблюдател те не взаимодействат. На трето място различията на времевите подразмерности поотделно предполага взаимодействие - от гледна точка на системата от двете тела или и трето, което взаимодейства с тях, е налице - съответно при определени условия - взаимодействие между тях. Ето това вече би била една истинска теория на относителността. Не теория за процесите спрямо фиктивните пространствени размерности, а теория за относителността на взаимодействието. Една еретична идея, че едно и също взаимодействие може да изглежда различно от различни отправни точки, може да поправи много грешки в експерименталната физика, както ще видим и по-нататък. Затова и казвах, че във физиката на елементарните частици, да се съди за характера на едно взаимодействие по негова косвена проява не е удачно, защото последната само касае взаимодействието и по нея не може да се съди за самото него. Нюансите на такава позиция ще дойдат от определенията за маса и енергия, които ще направим по-нататък.

      Видяхме, че взаимодействията между монокорпускулите се обуславят от подразмерностите на времето. Ако последните не съществуваха то от никаква отправна гледна точка не бихме имали каквото и да е взаимодействие, което означава липса на динамика на системата от материални частици. Такава липса означава абсолютна статичност на материята, т. е. една субстанция не подчиняваща се на никакви закони, защото самото понятие "закон"  определя някаква взаимозависимост между елементите си, която по условие би била изключена от липсата на различия между частиците. Следователно бихме могли да заявим, че такава форма на материята, която включва в себе си само едно (дори и по вид) нещо е абсолютно статична, т. е. нереална и несъществуваща. Оттук веднага следва противното - че динамиката на материята се обуславя от различията на времевите размерности. Последното само по себе си не е доказателство, а е такова само в здравата си връзка с противната логика. Когато теолози, физици и часовникари се чудеха кое е онова първично нещо, което е задвижило времето, те не се постараха да разсъдят за противното - за липсата на движение в материята и така не откриха, че материя, вселена без движение е едно нищо. Същото важи и за финансите: пари, които не са в обръщение, не са пари. Иначе тук бих понасял упрек, че разменям местата на причината (материята) и следствието (движението). Отговорът е повече от елементарен. Не може поначало да съществува динамична материя, която вследствие да изисква (що за нейно свойство) поделементи на размерността време. Точно напротив. Първоначално имаме една общност от периодични движения, а после какъвто и да е модел. По тази линия на разсъжденията аз бих си позволил да внеса корекция в онзи фундаментален диалектико-материалистически постулат. Материята - това са динамичните взаимодействия на времето. Най-първичното е динамиката на времевите подразмерности и техните взаимодействия, които следват от нея. След това, вече в отношението си спрямо протяжността, което в безпространствения модел означава характер на взаимодействието, се появява общността на корпускулярната материя, към която като несъзнателна крачка към безпространствения модел се прикача и нейната некорпускулярна разновидност.

      Преди да заговорим конкретно за взаимодействията на материята, искам да се върнем на онзи принцип от Общата теория на относителността, според който процесите в природата изглеждат еднакво спрямо всички отправни системи, с който принцип тогава ние се съгласихме, а сега видяхме, че нещата съвсем не стоят  така. Проблемът тук е, че процесите в материята винаги са се разглеждали спрямо другите тела, при което разглеждане наистина важи този постулат. Нашият модел обаче разглежда материята  "отвътре", една размерност спрямо друга. Това е нейната заслуга пред физиката, както и нейната несъвместимост с досегашното ниво на тази наука - това е сблъсък (допълване) между аналитичен и синтетичен изследователски подход.

      11. Дотук видяхме най-общо какви могат да бъдат взаимодействията на времевите размерности.  Двустранното разглеждане, което им наложихме, създава явна опасност за смесване или разменяне на местата на отправната ни точка. Затова читателят ще трябва да следи внимателно кога разглеждаме едно взаимодействие отвън , т. е. от гледна точка на другите тела и кога отвътре - от гледна точка на времевите размерности. Пределно ясно е, че ще има голяма връзка между взаимодействията между размерностите и така с други тела, но особеното тук е, че безразличността на елементарния период спрямо себе си или на една частица спрямо същата частица, е пречка вътрешното взаимодействие да се прояви спрямо трети тела.

      Преди да започнем да разглеждаме видовете взаимодействия на времевите размерности, трябва да определим техния характер, т. е. да си отговорим на въпроса: На какви закони ще се подчиняват те? От гледна точка на това, че не можем да определим закон преди да сме разгледали това, което описва той, следва, че него трябва да изведем единствено от досега съществуващото понятие за материя. Нека разсъждаваме така: Общността на времевите размерности, които определят елементарния период на монокорпускулата, всъщност представлява вид тяхно взаимодействие. Следователно законите, на които се подчинява то, ще са закони и на по-сложните взаимодействия. Така ние имаме някакви хармонични (или просто периодични) движения. На какво се дължи фактът, че те съществуват заедно и като цяло, под формата на общия им период? (Само ще вметна, че тук не се движим по логическия ход на синтезирането на монокорпускулата, а мислено извършваме експеримент.) Да разгледаме характеристиките на едно трептение. Най-важната от тях е неговият период. Стойностите на последния пряко детерминират енергията, която то носи. Колкото по-голям е периодът, което значи толкова по-малка да е честотата на периодичното движение, толкова по-малка е и запасената в това трептение енергия. (Когато едно тяло се върти по-бързо, т. е.  с по-голяма честота, запасената в това въртене енергия е по-голяма.) Различните размерности, с техните различни собствени периоди, формират общия елементарен период, който представлява най-малкото им общо кратно. По условие отделните периоди са взаимно прости, което означава, че никой период или група периоди не може да бъде цяло число пъти по-голям от друг период или група периоди. Изискването и за група периоди утежнява общото условие за отделни взаимно прости периоди. Т. е. никоя размерност от времето не може да погълне друга размерност от същото. Това е само теоретично. Практическата противна възможност не е нереална, но това ще означава, че разглеждаме едно и също нещо. При такава теоретична постановка винаги общият период на времевите размерности ще е по-голям от всички тях, което означава, че те всички заедно имат много по-малка енергия, отколкото поотделно. Така изведохме, че принципът на минимум енергия е основен във взаимодействията на размерностите на времето, следователно и на материята. Оттук веднага следва нещо, до което вече стигнахме като извод: дори и да съществува отделна от тези размерности, то тя ще се прикачи към тях, съответно изменяйки елементарния период на монокорпускулата.

      Така, изхождайки от основната характеристика на едно периодично движение, какъвто е периодът, ние открихме този принцип за минимум енергия. Но освен периода трептенето има и още една характеристика, която е неговата амплитуда. Когато разглеждахме монокорпускулата с монохармоничен времеви период, достигнахме до извода за невъзможност за съпоставка на тази амплитуда поради липса на нещо, с което да я сравним, освен с нея самата. Затова и тогава не отчитахме нейното влияние. Но сега, когато имаме няколко трептения, с вероятно няколко амплитуди, тази невъзможност отпада. Така, без да подкрепям с аргументи, поради факта, че такова разглеждане касае математическия модел на материята, който не е предмет на нашето изследване, ще формулирам още един принцип; на минималното амплитудно отклонение. Енергията, запасена във времевите размерности няма да се разпредели еднакво по целия елементарен период на монокорпускулата, т. е. ще има нейни пикове, които ще влияят не на характера на взаимодействието, а на неговата устойчивост. Оптимумът между минимума на енергията и минимума на амплитудното отклонение ще определи най-често срещаните форми на материята@1. Интересна тук би била една аналогия, ако някой иска чрез моделиране, по математически път да достигне до известни вече на физиката теории, каквато е тази за кварките. Става дума за това, че в музиката най-мелодичните съзвучия на струни съдържат три тона, което може да бъде аналогия на взаимодействията и тройствените видове на кварките. Всяко добавяне на нов тон довежда до нискочестотни, но високоамплитудни хармоници.

      Но нека се завърнем към нашето изследване. Минималната енергия, която заема една монокорпускула, включвайки към себе си всички времеви размерности, може да се редуцира още, при положение, че във взаимодействие влизат различни размерности от две такива корпускули. Сега ще дадем следното определение: Енергийна редукция на базата на взаимодействието на различни размерности на времето от различни монокорпускули ще наричаме хибридизация на тези размерности. По тази линия хибридизацията е енергийна проява на материята, между две поне частици. Тя е вътрешно взаимодействие, което може да бъде отчетено само при някакво взаимодействие на трето тяло, при което третото тяло не влиза в подобно взаимодействие - хибридизация. Чрез хибридизацията материята постига минимум на енергия на общности от частици. А най-характерното за това взаимодействие е, че то вече е различно както от времевите размерности поотделно (но не и от общата), така и от други хибридизирали размерности. Т. е. тази материя вече имаме впредвид, когато разсъждаваме и изследваме природата. Хибридизацията може и е най-вероятно да не е едноактна - да са възможни и хибридизации между хибридизирали размерности. Това вече на практика обуславя голямото многообразие на материята, на което всеки ден сме свидетели.

      След като такова взаимодействие е между различни размерности и то от различни корпускули, то можем да кажем, че характерът на хибридизацията ще е същия както този на основната времева размерност - елементарния период. С други думи хибридизацията повтаря в своя "смисъл", в своята същност, общността на времевите размерности, но този път общия период на хибридизиралите размерности ще бъде кратен на елементарния период на монокорпускулата. Затова, с оглед на факта, че колкото повече размерности хибридизират, толкова повече намалява общата им енергия, нека потърсим завършека на този низ от взаимодействия. Казахме, че хибридизациите копират общността на времевите размерности на монокорпускулата. Следователно уеднаквяването към кратен на елементарния период би се явило минимална енергийна разлика спрямо него, което уеднаквяване ще  наречем унификация. Понеже последната е отношение на енергийната редукция на група частици към елементарния период, т. е. спрямо характеристика на цялата материя, следва, че тя е външно проявление на взаимодействието. От това веднага произлиза, че енергийните проявления на унификацията са най-лесно забележими и не представляват проблем за изследване. Обаче! Абсолютно реална е възможността унификацията да е не до кратен на елементарния период, а до близък до него. Ясно е, че енергийната разлика до това кратно не може да се намали повече чрез друга хибридизация. Важното тук е друго. Такава енергийна разлика тук може да бъде причина за характерно спрямо нейната стойност взаимодействие (например краткотрайна поради неустойчивост хибридизация), което, което да създаде илюзия за нискоенергийни частици, които придружават хибридизиралите монокорпускули. "Нискоенергийни" не е пълно като характеристика - в по-голяма степен, от гледна точка на онази краткотрайна и 'излишна" хибридизация, би следвало да се каже "нискоинертни". Що се отнася до илюзията - индуктивната логика веднага заключава, че електрони няма. Такова предположение стои извън модела ни и затова само ще го подкрепя със следните аргументи: Винаги, при всякакви изследвания на елементарните частици, при всякакви експерименти се е създавало нищо друго, а графицирани модели на енергийните взаимодействия на материята, които касаят не съдържанието, а взаимодействията на същата. (Все едно към брутния национален продукт да се прикачат постъпленията, вследствие на завишени цени от дефицитни стоки - това всъщност е брутно национално обедняване.) Ловците на енергия веднага ще отчетат, че на практика тук става въпрос за енергия от нищото (или от вакуума). В общи линии е така, но това не е енергия от нищото, а заради него. И нека такива авантюристи не се надяват, че ще променят фундаментални енергийни закони. За такива хора прилагам следното разсъждение: Разликата между периода на унифициралите хибридизации и елементарния период е енергийна възможност, отделена поради своята индивидуализация спрямо други енергийни прояви. Но реализацията на тази - така да я наречем - потенциална енергия се осъществява чрез случайна и краткотрайна хибридизация, дори и нейната енергийна редукция въобще да не е съпоставима с унификационната разлика.  Оттук пък веднага следва, че атомът не е електронеутрален. Като интегрална (сумарна) функция на случаен процес по времето или като множество от атоми електронеутралността е възможна, но за един атом в един момент от времето - не е , защото времето за хибридизация би се равнявало на общия период на хибридизиралите размерности.

      12. Тук ще разгледаме един въпрос, покрай който минахме почти без да го забележим, но и който остава отворен от гледна точка на понятията на съвременната физика. Казахме, че онези илюзорни частици, които придружават - като че ли - хибридизиралите монокорпускули са повече нискоинертни, отколкото нискоенергийни. Последната им характеристика е в резултат на минимална енергийна разлика спрямо кратен на елементарния период. Но досега никъде не сме дефинирали понятието "инертност" и то е ново за нас. В най-общия смисъл това е съпротивление срещу изменящо въздействие. От друга страна физиката приравнява понятията "маса" и "инертност", което ние ще приемем без уговорки, защото няма значение каква ще е думата. Масата сама по себе си не значи нищо, защото непредубедения разсъдък я свързва с количествена оценка за наличност на дадено вещество. За физиците тя е вътрешно присъща характеристика на материята, пряко свързана с енергията и импулса, въпреки че последният е производна функция, дори и в математически смисъл, от енергията. Ние сега ще разгледаме масата просто като инертност и ще докажем точно противната позиция на тази, която е заела физиката.

      Щом инертността е съпротива срещу видоизменящо въздействие, то тя има пряка връзка с устойчивостта на завършило взаимодействие, т. е. с моментно състояние на материята. Взаимодействията бяха два вида - хибридизация и унификация - така че можем да говорим за хибридитивна и унификативна устойчивост. Първата е донякъде изкуствена (нереална), защото хибридизиралото състояние на материята е по-нискоенергийно и следователно по-устойчиво. В този смисъл хибридитивна устойчивост би означавало неналичие на по-нискоенергийна хибридизация, но така става въпрос за нещо, което не се е състояло и е несигурно като събитие. Вторият вид устойчивост вече е напълно реална и касае отношението на общия период на хибридизиралите монокорпускули спрямо най-близкия кратен на елементарния период. Ако енергийната разлика до него е голяма, следователно и инертността е голяма и обратното. Дотук следва, че щом унификативната устойчивост е пряко свързана с реалната инертност, то инертността е външна характеристика на материята, касаеща взаимодействието с трети тела, но пряко зависеща от вътрешните взаимодействия на времевите размерности на монокорпускулата в хибридизацията. Точно последното, но не в този логически вид, е заблудило физиката да обяви масата за вътрешна характеристика, за което има много проста логика: Едно тяло може да има произволна маса, но нейната стойност може да се прояви единствено при взаимодействието му с нещо друго. Така стана ясно, че инертността или масата са в пряка връзка с енергията. Но за каква енергия говорим? Отговорът идва не от самата енергия, а от връзката (логическа) между инертността и взаимодействието. От гледна точка на това, че външни взаимодействия на материята имаме само след наличие на хибридизация, следва, че става въпрос за енергийната редукция. Така че първо: всяка хибридизация е инертна, което значи, че за да имаме маса са нужни поне две монокорпускули в хибридизация (тук връзката между айнщайновата формула и тази за кинетичната енергия е очебийна), ниските нива на материята имат по-голяма маса от по-високите - в рамките на една унификация. Илюзията за противоречие, която се получи тук е следната. Казахме, че от една страна хибридизациите представляват низ от енергийни редукции, а от друга, че ниските нива на материята притежават най-голяма маса и следователно най-голяма редукция. В този смисъл на второ място: Всяка точна унификация е неинертна, което значи, че когато хибридизациите се извършат точно до кратен на елементарния период, то унификацията ще е безразлична спрямо монокорпускулата, което изключва взаимодействие с трети тела. Следователно щом в рамките на една унификация, в началото и в края и инертността има стойност нула, а помежду им - различна от нула, то стойността на тази инертност има някаква максимална стойност. От друга страна щом разглеждаме масата в тясна връзка с устойчивостта и си припомним за принципа на минималното амплитудно отклонение, което при повече хибридизации е по-голямо и устойчивостта по-малка, то можем да заключим, че максимумът на инертността е изместен към първите хибридизации. И това е логично дори и на пръв поглед. В аналогия с химичните съединения - най-простите от тях като вода, въглероден двуокис, молекулен кислород и др., се отличават с голямата си стабилност. Като трето: Все пак дори и сложните химични съединения имат по-голяма маса от простите, т. е. висшата материя е по-масивна от нисшата. И това е вярно, но не за една, а за ред от унификации. Ако разгледаме тяхната последователност като периодичен процес, то можем да кажем, че щом първите хибридизации на монокорпускули притежават най-голяма енергийна редукция спрямо елементарния период, то първите хибридизации след първата унификация ще притежават още по-голяма такава, защото ще са спрямо кратен на елементарния (по-голям) период. Тази разходимост на енергийната редукция определя и по-голямата масивност  на висшата материя. И на последно място трябва да кажем, че връзка между пълната енергия на материята и нейната маса не може да съществува, защото тя ще отразява само редуцираната с хибридизация енергия в маса. Вярно е, че рядката хипотеза на хибридизация на всички размерности от всички монокорпускули не изключва подобна математическа зависимост, но единственото наименовано явление от такъв род би трябвало да е "черната дупка" като теоретично предположение и тогава подобна материя пак не касае нехибридизирали монокорпускули, което означава, че тук си нямаме работа с онази "черна дупка", за която говори теоретичната физика, а за някакво нейно подобие.

      Дотук стана ясно, че масата е енергийно проявена форма на взаимодействията на материята, нейна външна характеристика, зависеща от вида на хибридизацията на монокорпускулите спрямо реда на унификация на материята. Но щом съществува толкова тясна връзка между масата и взаимодействията на материята, то веднага следва, че при различни взаимодействия имаме различна маса, т. е. като външно проявление спрямо трети тела масата би имала различна стойност спрямо различни такива тела. Това твърдение като цяло и то в този вид е напълно вярно и аз напълно застъпвам тезата за относителността на инертността. Но ако я разгледаме като случайна величина, ще стигнем до извода, че най-вероятните взаимодействия на едно тяло ще са спрямо монокорпускулярната и унифицираната форми на материята като най-устойчиви, което предполага, че и масата ще има една устойчива и постоянна стойност. Тук също трябва да е ясно, че говорим за елементарната материя, а не за висшата - за успокоение на търговците. Константната величина на инертността може да се тълкува и по друг начин. Случайността на взаимодействията на материята не се простира изцяло и върху вида на тези взаимодействия - хибридизация и унификация. Но в същото време, обикновено при физични опити, където се доказва наличието или отсъствието на определена частица посредством точно определени взаимодействия, е възможно количественото наличие на принудителни взаимодействия да "изкриви" стойността на инертността. Дори, ако се отиде малко по-надалеч в разсъжденията ни, може тялото да бъде принудено да унифицира до съвсем различна от кратен на елементарния  период стойност на собствения му хибридизационен период. Малко по-просто казано - тялото няма как "да разбере" кой е елементарния му период, ако не или то, или останалите еднотипни частици не се разложат до монокорпускули или унифицират спрямо общия елементарен период, което по условие не е възможно.

      Читателят вече разбира защо толкова настойчиво преди специалната част повтарях, че физиката не е изчистила своите понятия. Масата на едно тяло, която се мери просто в килограми и за която се казваше след Общата теория, че е първа инстанция, касаеща енергията в пълния й вид, което - видяхме - съвсем не е така, а точно напротив - касае редуцираната енергия, всъщност събира в себе си всички особености на материята, които разгледахме досега, в една много сложна взаимозависимост. Така тя събира в себе си фиктивните протяжност и време (или общността на времевите размерности), двата вида взаимодействия на монокорпускулите: вътрешното - хибридизация и външното - унификация, в много сложна връзка с енергията, която динамиката на материята по условие носи в себе си, относителността на взаимодействията на телата, както и детерминираността на тези взаимодействия. Това не е нищо друго, освен един конгломерат от понятия, явления  и процеси, нюансите на които за съжаление убягнаха на съвременната физика. Последната изведе относителността на масата спрямо движението в протяжността. След като ние доказахме, че материята притежава ограничение на своята максимална скорост, то е пределно ясно, че инертността при достигане на такъв максимум ще е безкрайна. Но ще е такава спрямо този тип взаимодействие, който ние дори не си направихме труда да го съотнесем към масата.

      Всъщност толкова е разумният обем на специалната част, извън него ще изневерим на синтетизма на изводите и ще изкривим синтезираните понятия чрез връзка с подлежащ на критика опит. Нека бъда извинен, ако специалните термини, появили се по принуда в изложението, са били недотам ясни на читателя, но и да не забравяме, че задачата на тази част беше втъкаването на индуктивните логически конструкции в изследването на материята.

КРАЙ НА СПЕЦИАЛНА ЧАСТ

към Част IV