24-те часа на Льо д’Мил
В хубава квартирка си живея. От едната страна граничи с никому неизвестна уличка, дето шуменци я знаят колкото къде е Арбат в Москва, а от другата с вътрешна градинка и детски ясли. Идилия и спокойствие – си мислех поне в началото, докато я наемах.
Времената обаче се менят, с тях и хората, звуците и миризмите. Но за последните няма как да се разкаже точно и ще го направя за озвучаването на квартала.
Излишно е да споменавам до каква степен е звуко-, топло-, светло- и аромато-изолирана една квартира която се дава под наем, колкото и добре обзаведена да е за нашия стандарт. През аралъците в дограмата минава всичко, освен слънцето през зимата и вятъра през лятото. Оказва се, че и лаят на кучето на съседите по всички малки часове на нощта не фигурира в списъка с изключения. Слава богу, че с изгрева на слънцето нежната му душица започва да копнее за сън, за да отстъпи място на 10 литровия дизелов W-образен агрегат на камиона за боклука, захождащ на заден ход поради изключителната си липса на маневреност и издаващ задължителните бипкащи звуци. Силно се съмнявам, че Горнобанската танкова бригада дори и при пълна мобилизация ще може да сътвори такъв щироко-спектърен грохот. Ако след това дефиле все още сте на леглото, а не под него, имате малък шанс да поспите до излизането пред входовете на ранобудните симпатични пенсионери, които винаги и без изключение са глухи и следователно високоговорящи като тонколона на първомайска манифестация от миналото. Ако решите да си останете вкъщи този ден, по своя воля или принуда, към осем часа ще имате удоволствието да изслушате Симфония за биеща дрелка и чукове в картеч минор, написана специално за мудни майстори и продължаваща без прекъсване трети месец в съседите. Тогава неусетно се сещате, че от другата страна на редовно плащаното от вас спокойствие се намира една вътрешна градинка. Изненадата в летните месеци обаче е, че тя вече е пълна с крещящи, ревящи или просто викащи за удоволствие дечица, чиито гласчета уродливо напомнят старият Доналд Дък или поне племенниците му. Ако изключите режещите слуха казармени разпореждания на възпитателките, то нивото на шума може и да слезе под това на симфоничния фронт.
Следобед слагат изморените дечица по малките им креватчета, биещите дрелки почти замлъкват и аха да чуеш гласа на птиците, заработват багерите и булдозерите по новия водопровод на града, на които току-що е свършила обедната почивка и които забравихме да споменем дотук в изложението поради факта, че оставаха досега под общото ниво на шума. Тяхното постоянство в работата наистина удивлява на фона на свършената работа. Поникналата като тревичка изпод асфалт надежда, че с края на работния ден ще свърши гюрюлтията, се оказва съизмерима със заблудата, че България някога ще се оправи или поне пътищата й. Точно в 18:00 жените съседки си изкарват дечурлигата да играят на улицата. Ама какви жени! Какви майки! Като морски сирени. И нямам предвид вида им, а звука им. Между 10 и 15 ns (наносекунди) след като те самите са извели децата си на улицата, започват да крещят подир тях да не играят на същата, че там видите ли вървели коли. Къде да вървят, по тротоарите ли? Но както и да е – не им се сърдим, нека играят на воля децата! До мръкнало, когато пенсионерите отсреща се сещат, че трябва да надуят до дупка телевизора с поредния сериал.
После всичко се повтаря.
Времената обаче се менят, с тях и хората, звуците и миризмите. Но за последните няма как да се разкаже точно и ще го направя за озвучаването на квартала.
Излишно е да споменавам до каква степен е звуко-, топло-, светло- и аромато-изолирана една квартира която се дава под наем, колкото и добре обзаведена да е за нашия стандарт. През аралъците в дограмата минава всичко, освен слънцето през зимата и вятъра през лятото. Оказва се, че и лаят на кучето на съседите по всички малки часове на нощта не фигурира в списъка с изключения. Слава богу, че с изгрева на слънцето нежната му душица започва да копнее за сън, за да отстъпи място на 10 литровия дизелов W-образен агрегат на камиона за боклука, захождащ на заден ход поради изключителната си липса на маневреност и издаващ задължителните бипкащи звуци. Силно се съмнявам, че Горнобанската танкова бригада дори и при пълна мобилизация ще може да сътвори такъв щироко-спектърен грохот. Ако след това дефиле все още сте на леглото, а не под него, имате малък шанс да поспите до излизането пред входовете на ранобудните симпатични пенсионери, които винаги и без изключение са глухи и следователно високоговорящи като тонколона на първомайска манифестация от миналото. Ако решите да си останете вкъщи този ден, по своя воля или принуда, към осем часа ще имате удоволствието да изслушате Симфония за биеща дрелка и чукове в картеч минор, написана специално за мудни майстори и продължаваща без прекъсване трети месец в съседите. Тогава неусетно се сещате, че от другата страна на редовно плащаното от вас спокойствие се намира една вътрешна градинка. Изненадата в летните месеци обаче е, че тя вече е пълна с крещящи, ревящи или просто викащи за удоволствие дечица, чиито гласчета уродливо напомнят старият Доналд Дък или поне племенниците му. Ако изключите режещите слуха казармени разпореждания на възпитателките, то нивото на шума може и да слезе под това на симфоничния фронт.
Следобед слагат изморените дечица по малките им креватчета, биещите дрелки почти замлъкват и аха да чуеш гласа на птиците, заработват багерите и булдозерите по новия водопровод на града, на които току-що е свършила обедната почивка и които забравихме да споменем дотук в изложението поради факта, че оставаха досега под общото ниво на шума. Тяхното постоянство в работата наистина удивлява на фона на свършената работа. Поникналата като тревичка изпод асфалт надежда, че с края на работния ден ще свърши гюрюлтията, се оказва съизмерима със заблудата, че България някога ще се оправи или поне пътищата й. Точно в 18:00 жените съседки си изкарват дечурлигата да играят на улицата. Ама какви жени! Какви майки! Като морски сирени. И нямам предвид вида им, а звука им. Между 10 и 15 ns (наносекунди) след като те самите са извели децата си на улицата, започват да крещят подир тях да не играят на същата, че там видите ли вървели коли. Къде да вървят, по тротоарите ли? Но както и да е – не им се сърдим, нека играят на воля децата! До мръкнало, когато пенсионерите отсреща се сещат, че трябва да надуят до дупка телевизора с поредния сериал.
После всичко се повтаря.
Коментари
Публикуване на коментар