Следобедът и мушичките

Как човек може да си изкара акъла от няма и нищо. Вървя си днес след обяда по плаца на фирмата. Кафе отивах да пия, не че нещо друго. Минавам покрай една сянка на дърво, излизам и забелязвам, че около мен стоят едни мушички. Поглеждам в краката си – вървя, поглеждам мушичките – стоят около мен. Почудих се, поразмислих се и взех, че се притесних. Толкова ли съм си насмогнал снощи, че чак до обяд ми държи? Ама гледам мушичките – не са винени. Тях добре ги познаваме. Вървя и мисля, вървят и с мене мушичките и не знам какво мислят, но взех да се поизнервям. Сетих се как на времето в детската градина, някое другарче като ти повтаряше напук движенията, трябваше да спреш рязко.
Спрях рязко. Картината около мен с нищо не се промени. Само дето краката ми не се движеха. Усетих как лек полъх на паника почна да гъделичка върховете на косъмчетата на врата ми. Ужас – имам вече гравитация! Толкова маса съм натрупал по екватора, че тези гадини ще са ми вечни спътници!
Може и да съм побягнал в този момент, или поне направил подобен опит, но след едно бяло петно време се намерих на другия край на плаца, почти до стария ми офис, където още държа кафе машината.
На влизане налетях на една паяжина. Погалих паяка, кацнал на рамото ми и го върнах на мрежата.