Коледно парти 2020
Някои сънуват кошмари, други - глупости. Аз тази сутрин се събудих от собствения си смях, далеч преди планирания час за съботно успиване.
Какво всъщност сънувах?
С фирмата ни сме на коледен банкет. Вече сме 250 души, все същите идиоти и гюрултията беше невъобразима. Купонът закъсня с половин час, заради подравняването на две маси и то не толкова, колкото заради сложността на задачата, колкото заради броя на даващите акъл в ситуацията.
След пиршеството компанията беше натоварена на пет автобуса и потеглихме на екскурзия-награда до малко китно градче, където щяхме да преспим в тамошната болница - луксозна услуга, копродукция на две министерства.
След Шофиране из преспи, песни и хора, спирания за повръщане и всякакви други, накрая се изсипваме в центъра на градчето. Аз водя колоната, мърморя, че се е затрила отговорничката с аджендата, но все пак натиквам тълпата по коридорите на въпросната болница.
След 10-минутно скитане коридорите се смениха с примени, тръгнахме из едни преходни стаи, кабинети /все празни/ и накрая се натъкнахме на стая с две медицински сестри. Едната беше от оня типичен нацупен персонаж от средата на климакса. Тя успя да си довърши започнато изречение, преди сърдито и с досада да погледне към нас.
- ... че аз за толкова пари няма въобще да седя тука. Какво желаете?! - ме попита.
- Ние сме групата за настаняване - любезно отвръщам, нетипично за мен в подобни ситуации, но конякът на банкета беше доста добър.
- Ами трябва да отидете в зала 3000! - каза оная, така че биха я чули и в зала 4000.
Аз реших да остана спокоен - все повече ми се отдаваше, откак работя в тази фирма.
- Ние това го знаем, не знаем къде е тая одая! - спокойно Людмилчо!
- Залата е в отсрещното крило - сопна се сестрата с жестове, с които обикновено хората отпъждат мухи. Почти се бях извъртял кръгом и поел дъх да дам разпореждания за заден ход на колоната, когато тя сглупи - ето там, отсреща, другото крило, на първия етаж! - и посочи през прозореца.
Конякът, да знаете, е питието на писателите. Развива въображението и образното мислене. Съзнанието ти може да направи хиляди ситуационни анализи за части от секундата.
Това направих и аз. Видях, че прозорецът има врата, която води към тераса, която опасва целия втори етаж, има стълба, по която може да се слезе на двора, да се мине през него и да се излезе точно пред зала 3000. Само трябваше да се прескочи един ъглов диван.
- Ще минем оттук - казах.
Медицинската сестра увисна като Уиндоус 2020, 250 души направиха половин крачка напред и спряха.
Владо, мой съученик, незнайно как появил се в съня ми, и докато си говорех с любезната, успял да мине пред мен, се беше вече покачил на дивана и оглеждаше хоризонта. Странно, но стоеше неподвижен. От кръста надолу.
- Ще пишкаме, ще повръщаме? - изрекох дежурната фраза от автобуса. С крайчеца на окото си видях, че медицинската сестра се разшава.
Владо обаче гледаше към крака си.
- Да не се схвана пак? - в пубертета редовно му изтръпваха крайници, после това отшумя, но знае ли човек...
- Аха.
250 сериозно подпийнали души вече губеха търпение и то най-вече, защото не присъстваха всички на шоуто. От задните редици вече питаха какво става и глъчката нарастваше стремглаво.
- Схванал му се е крака - предаде първият групов ръководител след мен.
Новината отекна по стаите назад като ехо: Схванал му се е... Схванал... Схванал... Схванал...
За разлика от ехото, тук се върна въпрос: ...Крак? ...Крак? ...Крак? Кой крак?
- Левия - се провикнах след кратка размяна на погледи с Владо.
С нулево забавяне и без никакво ехо се върна:
- Да си дръпне дясното мъдо! - цялата колона избухна в неудържим смях, включително и аз.
След силно вдишване от страна на периферното ми зрение започна крещене.
- Вие! Вие нормални ли сте?! Как си позволявате да влизате така в медицински кабинет! Тука да не ви е кръчма - надушила ни беше явно - връщайте се веднага обратно! Махайте се от стаята! Къде ще ми излизате през балкона! И свалете този с мръсните обувки от дивана!!!
- Госпожо - отвърнах с равен тон - ние сме дошли на туризъм, а не да ходим по равните ви тротоари и коридори!
При което Владо беше подхванат и изнесен на терасата, 250 души стъпиха на дивана и излязоха и те - вярно с доста комични сцени с къси поли и високи токчета. Излязоха на терасата, минаха по нея, слязоха по стълбата на двора и шумно се спряха пред зала 3000 за настаняване.
Аз останах да се убедя, че медицинската сестра диша и ще и бъде оказана първа помощ и се присъединих към останалите.
После се събудих от собствения си смях.
Какво всъщност сънувах?
С фирмата ни сме на коледен банкет. Вече сме 250 души, все същите идиоти и гюрултията беше невъобразима. Купонът закъсня с половин час, заради подравняването на две маси и то не толкова, колкото заради сложността на задачата, колкото заради броя на даващите акъл в ситуацията.
След пиршеството компанията беше натоварена на пет автобуса и потеглихме на екскурзия-награда до малко китно градче, където щяхме да преспим в тамошната болница - луксозна услуга, копродукция на две министерства.
След Шофиране из преспи, песни и хора, спирания за повръщане и всякакви други, накрая се изсипваме в центъра на градчето. Аз водя колоната, мърморя, че се е затрила отговорничката с аджендата, но все пак натиквам тълпата по коридорите на въпросната болница.
След 10-минутно скитане коридорите се смениха с примени, тръгнахме из едни преходни стаи, кабинети /все празни/ и накрая се натъкнахме на стая с две медицински сестри. Едната беше от оня типичен нацупен персонаж от средата на климакса. Тя успя да си довърши започнато изречение, преди сърдито и с досада да погледне към нас.
- ... че аз за толкова пари няма въобще да седя тука. Какво желаете?! - ме попита.
- Ние сме групата за настаняване - любезно отвръщам, нетипично за мен в подобни ситуации, но конякът на банкета беше доста добър.
- Ами трябва да отидете в зала 3000! - каза оная, така че биха я чули и в зала 4000.
Аз реших да остана спокоен - все повече ми се отдаваше, откак работя в тази фирма.
- Ние това го знаем, не знаем къде е тая одая! - спокойно Людмилчо!
- Залата е в отсрещното крило - сопна се сестрата с жестове, с които обикновено хората отпъждат мухи. Почти се бях извъртял кръгом и поел дъх да дам разпореждания за заден ход на колоната, когато тя сглупи - ето там, отсреща, другото крило, на първия етаж! - и посочи през прозореца.
Конякът, да знаете, е питието на писателите. Развива въображението и образното мислене. Съзнанието ти може да направи хиляди ситуационни анализи за части от секундата.
Това направих и аз. Видях, че прозорецът има врата, която води към тераса, която опасва целия втори етаж, има стълба, по която може да се слезе на двора, да се мине през него и да се излезе точно пред зала 3000. Само трябваше да се прескочи един ъглов диван.
- Ще минем оттук - казах.
Медицинската сестра увисна като Уиндоус 2020, 250 души направиха половин крачка напред и спряха.
Владо, мой съученик, незнайно как появил се в съня ми, и докато си говорех с любезната, успял да мине пред мен, се беше вече покачил на дивана и оглеждаше хоризонта. Странно, но стоеше неподвижен. От кръста надолу.
- Ще пишкаме, ще повръщаме? - изрекох дежурната фраза от автобуса. С крайчеца на окото си видях, че медицинската сестра се разшава.
Владо обаче гледаше към крака си.
- Да не се схвана пак? - в пубертета редовно му изтръпваха крайници, после това отшумя, но знае ли човек...
- Аха.
250 сериозно подпийнали души вече губеха търпение и то най-вече, защото не присъстваха всички на шоуто. От задните редици вече питаха какво става и глъчката нарастваше стремглаво.
- Схванал му се е крака - предаде първият групов ръководител след мен.
Новината отекна по стаите назад като ехо: Схванал му се е... Схванал... Схванал... Схванал...
За разлика от ехото, тук се върна въпрос: ...Крак? ...Крак? ...Крак? Кой крак?
- Левия - се провикнах след кратка размяна на погледи с Владо.
С нулево забавяне и без никакво ехо се върна:
- Да си дръпне дясното мъдо! - цялата колона избухна в неудържим смях, включително и аз.
След силно вдишване от страна на периферното ми зрение започна крещене.
- Вие! Вие нормални ли сте?! Как си позволявате да влизате така в медицински кабинет! Тука да не ви е кръчма - надушила ни беше явно - връщайте се веднага обратно! Махайте се от стаята! Къде ще ми излизате през балкона! И свалете този с мръсните обувки от дивана!!!
- Госпожо - отвърнах с равен тон - ние сме дошли на туризъм, а не да ходим по равните ви тротоари и коридори!
При което Владо беше подхванат и изнесен на терасата, 250 души стъпиха на дивана и излязоха и те - вярно с доста комични сцени с къси поли и високи токчета. Излязоха на терасата, минаха по нея, слязоха по стълбата на двора и шумно се спряха пред зала 3000 за настаняване.
Аз останах да се убедя, че медицинската сестра диша и ще и бъде оказана първа помощ и се присъединих към останалите.
После се събудих от собствения си смях.
Коментари
Публикуване на коментар