Фишинг

 

 

 

 

ВИНПРОМ

 

от Людмил Стоянов II

 

 

От автора:

За съжаление, силно ще излъжа, ако кажа че историите и образите в този разказ са измислени. Украсени, за да са интересни на нашия читател – да, но по никакъв начин измислени. Аз лично чак такова въображение нямам.

 

 

ПРОЛОГ

 

Много пъти беше изгрявало Слънцето над село Шипково, дори още отпреди тримата братя да построят тук по една къща за семействата си, че отпосле към тях се заселиха и други фамилии. И много случки и произшествия беше виждало през годините. Щото някак бързеите на близката река правеха хората в него по-неспокойни, а сенките от близката гора по залез пък ги правеха по-пакостливи. Дори и придошлите. Ама не пакости за вреда или пък нараняване, ами така – за кодош и подигравка. А да се подиграват им беше любимо занимание.

И си вървяха дните, месеците и годините, сменяха се поколенията, едно след друго по-изобретателни, но откакто централната власт реши да построи тук завод за производство на вино, нещата някак излязоха от нормалното си русло. Даже успяха и реката да изкарат един път от нейното и още не знаят как точно стана това. Иначе Слънцето имаше някакво вътрешно усещане, че сестра му Луната вижда къде по-шантави картини, ама много рядко се срещаха в годините и от световните проблеми нямаха време да си поговорят и за дреболии.

В този ден на ранната есен то също беше изгряло – весело и приветливо, че току се скриваше зад белите пухкави облаци, сякаш отдолу внимаваха да не ги види докато правят поредната глупост.

Но в Шипково не беше време за глумене, защото вървеше гроздобера, а той вече беше най-важното време през годината. Дори беше по-важно от деня на свети Трифон, когато нямаше кой знае какво да се прави, а винаги ставаха толкова много неща.

 

ГЛАВА ПЪРВА

КАНТАРЪТ

 

Огромна опашка от камиони и каруци се беше извила пред входа на винпрома. Почваше от последния стълб на високоволтовия далекопровод, минаваше покрай чешмата и запълзяваше по баира към широко отворения портал. Гроздоберът беше в разгара си, агрономите бързаха да оберат гроздето преди гаргите да са го направили и докато то още е в най-добрата си форма за „винификация“ – с такива думи си говореха те с технолозите основно в началото на банкетите. После си заговаряха нормално. Грозде се караше от близко и далече, защото само местните сортове не можеха да направят този богат асортимент, с който Винпром Шипково се славеше и печелеше множество медали на Пловдивския панаир. Най-много се ценеше Шипковския траминер. Служебните коли, които заминаваха за София често нямаха място за личен багаж от кашоните с това вино. Много се ценеше и много се търсеше навсякъде в страната, дори се говореше, че и чужденци от дипломатически представителства са били силно впечатлени от него.

Точно с Шипковски траминер беше пълна и каруцата на бай Асан Джигита. Той не знаеше думата „винификация“, но знаеше че трябва час по-скоро да разтовари гроздето в бункерите. Никак не се радваше на дългата опашка, но пък се радваше, че слънцето от време на време се скрива зад някой облак и спира да му пари на врата. Бай Асан беше станал още по тъмно за да нахрани и впрегне старото си магаре за превоза. Като млад беше доста буен и оттам му е излязъл прякорът. Дори разправяха, че е правил кушия с колата на кмета и победил, след което е бил малко в немилост, докато не му пренесъл един бракониерски глиган у дома. Преди ходеше по съседните села по кирии, но сега нито той, нито магарето му можеха да изкарат такова пътуване. Винпромът беше на километър извън селото, а след него и лозята. Затова по гроздобер бай Асан се захващаше с тази работа за някоя пара за зимата. Ех, да я нямаше и тази опашка, щеше да направи и още някой курс до лозето.

Склададжията Иван Ганев беше единственият служител на винпрома още отпреди той да е бил построен. Когато се взема решението за изграждането му, е бил прехвърлен от селската кооперация в новоизградената структура на бъдещия завод с чисто куриерски функции – да придвижи документите и разрешителните за строежа по най-бърз начин. Иван се ползваше с пълното доверие на ръководството и затова по гроздобер го слагаха на най-отговорното място – на кантара – да приема гроздето и да се разплаща с парите.

̶    Айде, бе Тодоре, айде пали го тоя камион и го давай тука на кантара! – провикна се Иван през малкото прозорче на къщичката – Айде, че докато се натуткаш ще ида да го туря на женка ти и вече ще съм се върнал!

̶    Иванееей – отвърна един нисичък мъж на около шейсет – днес май отрано си се подкарал, брат.

И тръгна към първия камион от опашката. Скочи в кабината с пъргавина на много по-млад и запали двигателя. Вятърът му беше в гръб и облаци дим обгърнаха шкодата, която караше за градския ДАП. След минута от този облак изплува и самата шкода като параход от пристанищна мъгла, придвижи се леко – почти на пръсти – и спря върху очертанията на кантара на абсолютно еднакво разстояние до всеки край на платформата му. Тодор слезе от машината, огледа доволно паркирането си и го посочи към Иван, който кашляше – дали от цигарите, дали от дима от ауспуха.

̶    Така можеш ли да го туриш на жена ми, а? – попита, като в погледа му се четеше нескрито любопитство относно отговора.

̶    Всякак мога да й го туря! Какво караш? – изрепчи се Иван. Той обичаше да дразни, но не обичаше да се дразнят с него. Не че не носеше на майтап, но в Шипково просто не знаеха кога да спрат.

̶    Ркацители, три тона.

̶    Е, ама не е нужно да подсказваш на кантара. Той си знае работата! – зачекна го Иван.

Споровете около верността на въпросния кантар засенчваха и бъдещите дебати в парламента след много години и явно никога нямаше да имат край. На Иван това беше до болка омръзнала тема и затова бързо смени темата.

̶    Викаш – отрано сме се подкарали тука. Я да те питам нещо.

̶    Давай!

̶    Ти за да подкараш шкодата трябва първо да я спреш, нали?

̶    Кое? – Тодор някак не схвана идеята.

̶    Ами ние вече сме девети ден тука, без домашен надзор. И така.

Тодор разбра, че е в деликатна тема и заговори за общи неща.

̶    Много грозде тази година – посочи към опашката, която нетърпеливо ги чакаше да се наговорят.

Иван някак разбра това и започна да мести с точни движения балансите по скалата на кантара.

̶    Три тона и сто и двайсе кила – каза той, като извади наум тарата – не позна. Можеше да си отделиш сто и двайсе кила за вкъщи.

Всички шофьори крадяха. Темата за точността на кантара беше щекотлива за Иван и той нямаше начин да не си върне задявката на Тодор. Той обаче вече беше напълнил всички съдове вкъщи и спокойно отвърна:

̶    А, аз даже моето грозде го давам тук за ишлеме, нямам нужда. Пък и от миналогодишното вино имам още.

̶    Значи трябва да ти дойдем на гости тогава! – в очите на Иван блесна малка светкавица. – По банка ли ще плащаме? – попита като подаваше кантарната бележка.

̶    А, Иване, какво съм ти направил, че ще ми идвате на гости. По банка.

̶    Слава Богу! Отиди на трети бункер да разтовариш – и махна на следващия да идва.

Следващият беше частен производител, доцент преподавател по астрономия в Учителския институт в града. Заедно с родителите си бяха обрали декар лозе, засято още от прадядо му и с малък товарен автомобил зает от съседи бяха докарали гроздето във винпрома. „В домашни условия хубаво вино няма как да стане“ – твърдеше доцент Лалачев – така се казваше той – на своите родители, защото беше чел много за виното и аргументи като „А преди винпрома как е ставало?“ никак не влияеха на нагласата му. Пък и да съсипят този прекрасен траминер с някой недобре измит съд от все по-невиждащият му вече баща, му се струваше рисковано. Предпочиташе ишлемето – няма мъкнене и мелене, няма захарности, няма купуване, разтваряне и добавяне на захар, само готово бутилирано вино.

̶    Няма ли да слезеш от колата, че теб не знам по каква цена да те купувам? – беше първото нещо, което чу от кантарджията като спря колата и леко се забави.

̶    Секунда да си взема чантето – Лалачев не искаше да влиза в излишни дрязги, много добре знаеше характера на местните.

̶    Куфар, куфар ще ти трябва след тази инфлация предната година. Миналата година по колко купувахме хляба – попита Иван като започваше свещенодействието по претеглянето.

̶    Осемдесет стотинки – отвърна услужливо Лалачев.

̶    А! Сега е о-сем-сто-тин лева – Иван натърти на всяка сричка от числото. – В банкноти от десет и двайсет лева! Влез да ти покажа касата!

Доцент Лалачев не очакваше такава чест и пристъпи малко плахо в стаята на кантара. Иван я отвори.

̶    Виждаш ли – празна! – наистина беше празна – Ей ги парите.

Иван надигна покривалото на един палет в другия ъгъл на стаята и там на него бяха наредени пачки наистина от по десет и двадесет левови купюри.

̶    Тая заран ми докараха седемдесет и осем килограма пари. Тон грозде върви около седемстотин грама десетолевки. – съвсем сериозно каза той, но доцентът все още си мислеше, че се шегува, а Иван продължи – и си помислиха, че Иван глупакът ще брои тия пари! Да купят машина – имало по банките вече! – и поуспокоен продължи – Я да видим твоето грозде… така. А! Осемстотин и петдесет килограма, ако тарата излезе същата! Това от въльовото лозе ли, бе?

̶    Да – отговори Лалачев. Иван много добре познаваше и баща му и дядо му. Даже и за стария му прадядо имаше детски спомен. – Бая се озорихме тази година.

Иван сметна нещо на калкулатора, взе четири пачки десетолевки от палета, хвърли три на един малък кантар, донесен от неговия склад, който доцентът досега не беше забелязал, развали четвъртата пачка и досипа немалка част от нея.

̶    Ето – петстотин деветдесет и пет грама – и подаде парите на Лалачев.

Той, завалията, имаше изражение на човек, комуто току-що са съобщили, че Земята е плоска. Вече – официално и окончателно. Известно време не можа да обели нито дума, защото и не знаеше какво да каже. Това му се случваше изключително рядко, в миналото, когато беше студент по изпити и виждаше това същото сега при своите студенти. Но да му се случи на него самият, по никакъв начин не очакваше. Успя някак да впрегне цялото си доцентско достойнство, прокашля се и плахо попита:

̶    Все пак няма ли да ги преброите?

̶    Брой си ги сам, аз такова време нямам! – каза Иван, подаде си главата през прозорчето и изрева – Следващияяяят!

Слънцето бавно се изкачваше по небосклона.

 

 

ГЛАВА ВТОРА

ЗЕБРАТА

 

Следобедите по гроздобер за Иван бяха най-тежки. Иначе след обяда в заводския стол се отбиваше при Димо бояджията за по чаша, а после в добрия случай си поспиваше на дървеното легло в склада си, направено срещу каса ракия от глухонемия дърводелец, или правеха с Димо някоя пакост, защото двамата представляваха уникална комбинация в глупостите си. Този дует обаче не беше нищо, докато към него не се присъединеше и параджията Чиков. Тогава нещата губеха всякакви пропорции.

Опашката си вървеше, Иван теглеше грозде и пари, за което скоро щяха да го пишат даже и в градския вестник, а към кантара той забеляза че се приближава бавно тъмносивото магаре на Джигита, към когото Иван имаше особени сантименти.

На кантара преди това обаче спря газка от кооперацията на съседното село.

̶    Оф, тоя ли! – промърмори си Иван.

От кабината слезе висок мъж на средна възраст къса прическа и добре оформени мустаци. Ако го срещнеш на улицата, ще кажеш – този работи в общината или кметството. Но няма да го оприличиш на шофьор. Иван не обичаше този човек – Кольо, поради непрестанните му съмнения за кантара и меренето на стоката. Кольо пък беше трижди предупреден от председателя на кооперацията им да гледа на кантара да не ги ударят с теглото.

̶    После ще си го изпият вкъщи за наша сметка – бяха думите му.

Кольо не си правеше никакви илюзии за чувствата на кантарджията към него и хладно пристъпи към прозорчето.

̶    Карам Юни блан от нашата кооперация. Трябва да присъствам на претеглянето!

̶    Ти няма да се научиш как се работи с кантар, колкото и да гледаш – проскърца Иван – ама да не ти счупя хатъра, влизай!

Докато Кольо заобикаляше през вратата, Иван запали една цигара.

̶    Така. Готов ли си да гледаш?

Леко повдигане на носа на Кольо показа, че не му се говорят празни приказки и че може да започват. Кантарът беше механичен. Платформата беше закачена с лостова система за измервателните скали, а балансът се постигаше чрез преместване на противотежести по железни пръти с разграфени стойности за тонове и килограми поотделно.

̶    Ето, тоновете слагаме тука, над шест сме. Килограмите… четиристотин и двайсет. Или да мръдна още.

̶    Не е наравно още – Кольо гледаше към двете пера, които показваха балансираното измерване.

̶    Добре, и трийсет. Шест тона, четиристотин и тридесет. Съгласен ли си? Три и половина ти беше тарата, нали?

̶    Да, точно! – заключи Кольо и изчака във взаимно мълчание да си вземе кантарната бележка. На излизане почти се сблъска на вратата с Димо бояджията.

̶    Четвърти бункер – извика Иван след него, като се увери, че оня го е чул.

Димо беше в обичайното си весело настроение и Иван, често се чудеше дали това е от боите, които ползва, или от алкохола. Но в крайна сметка какво значение имаше. Беше сложил работна куртка посред горещия ден, която се издуваше от нещо, което Иван не можеше да не разпознае.

̶    Твоят приятел те е посетил – каза Димо – как беше днес, проверихте ли щателно кантара.

̶    Провери ми оная работа! – видимо развеселен отговори Иван – виж къде са ми цигарите.

И наистина, на края на шината на кантара, която отчиташе тонове, отгоре на нея стояха цигарите и металната бензинова запалка на Иван. На място, където и вятърът можеше да окаже влияние на измерването, стоеше сериозна тежест.

̶    С колко го обръсна? – поинтересува се Димо.

̶    Поне половин тон. Гледаше ме оня в ръцете, а трябваше да гледа кантара! Пратих го на празен бункер за да не се усети.

̶    Това трябва да се полее – усмихна се бояджията и извади едно шише със сламено-руса течност – Совиньон, тъкмо го свалиха за бутилиране.

Отнякъде се появиха две чаши, прекрасно измити и двамата приятели си сипаха и отпиха от студеното вино.

̶    Ох, на батя! – възкликна Иван – Точно това ми трябваше в момента. Знаеш ли, че идваш точно навреме?

Димо не разбра веднага какво кантарджията има предвид, докато не видя Джигита да спира на кантара за претегляне.

̶    Да видим какво имаме тук – каза Иван, като махна цигарите от мястото им – Ей, Джигит, мърдаш ли още, бе серсем!

̶    Да ти го намърдам на тебе! – бе отговорът от каруцата – колко време ще те чакам днес?

̶    Ако познаваше часовника, щеше сам да си отговориш – озъби се Иван – траминер ли?

̶    Траминер.

̶    Слизай от каруцата да не ми направиш номера както предната година!

̶    Какъв номер – Димо беше в болница по предния гроздобер и явно не беше научил.

̶    На бруто тогава седеше в каруцата, а на тара слезе и нетото излезе един Джигит вповече – видимо Иван още не му беше простил, гласът му леко се повиши.

̶    Абе, началник – проплака бай Асан – какво ти разбирам аз от татра?

̶    Ти ли бе! – почти извика Иван – Защо не го направи наобратно това?!

Асан разбра, че нещата отиват в грешна посока и нищо не каза повече. Взе си кантарната бележка, кимна на командата „първи бункер и да дойдеш за тарата!“ и дръпна магарето за повода. Животинчето кротко пристъпи и двамата се отправиха за разтоварване.

Двамата в кабинката си сипваха втора чаша. Совиньонът наистина беше станал прекрасен миналата година. Леко газиран от транспортирането от избата до бутилково и беше наистина разкошен. Докато отпиваха с глътката на опитни познавачи, в кантара почти нахлу едно младо момче. То беше нает технолог само за гроздобера и току-що беше завършил висшето си образование по винена технология.

̶    Защо сте пратили да разтоварят юни блан в бункера за шардонето?! – извика той. Явно поздравите не бяха на мода във висшите среди. Димо почти се сепна, но Иван запази самообладание.

̶    Моето момче – такива като този млад технолог беше виждал с дузини през годините – юни бланът е най-добрият пълнеж за шардоне, даже има случаи и да подобри вкуса му. Питай Иванов!

Иванов беше главният технолог на избата и с Иван имаха отношения на дълбоко уважение. Дори, ако Иван беше с десет години по-млад, можеше и да са първи приятели. Какво ли щеше да излезе от това приятелство и в полза на коя посока, надали някой можеше да каже.

̶    Питай го, питай го! – повтори Иван и технологът излезе от стаята явно с двоумение дали да задава или не въпроси на Иванов. – А! Ей го, Джигитът се връща.

В обратна посока но с празна каруца бай Асан паркира като бентли пред казино в Монако. Беше доволен от работата си, даже имаше намерение да направи и втория курс за деня.

̶    Давай, началник, да теглим, че да търчим.

̶    Бе ти търчиш само като те гонят, ама айде! – засмя се Иван, претегли тарата и нанесе измереното в кантарната бележка.

̶    Началник, имате ли днес топла вода? Лептясах на това слънце!

̶    Имаме, имаме! Ако се забавиш малко, ще срещнеш в банята и жените от първата смяна в бутилковия – отвърна Иван.

̶    Началник, за какъв човек ме имаш, бе! – наистина се възмути Асан, завърза магарето за най-близкия стълб и закрачи към мокрите помещения на битовките.

Двамата го гледаха как се отдалечава, докато махаха на следващия камион да застане на кантара.

̶    Остана ли ти от оная бялата боя, с която ремонтирахме лятото баните – Попита Иван Димо.

̶    Да, една кутия – каза Димо – защо?

̶    Донеси я бързо, трябва спешно да разчертаем тука, че гледай го тоя - едната му гума навън.

Половин час и сто литра топла вода бяха цената на прекрасното настроение на бай Асан. Много обичаше да се къпе, а толкова малко възможности имаше. Изпуши една цигара пред баните, помахаха си с дърводелеца да си покажат, че са добре и тръгна да се връща към кантара. „Каква лудница е тука!“ Това си мислеше докато отражението на слънцето в предното стъкло на поредния камион абсолютно го заслепяваше, че чак се наложи да сложи ръка пред очите си.

И да я беше оставил там. Защото когато приближи каруцата и блясъкът, който го заслепяваше, изчезна, той свали ръката, погледна към мястото където я беше оставил, устата му се отвори, челюстта увисна в най-долно положение, очите добиха най-кръглата си форма откак са били негови, а ръцете тръгнаха сами встрани.

В каруцата вместо неговото магаре беше впрегната зебра.

Истинска зебра! Като по плакатите на цирковете. С черни и бели ивици, шарена цялата. Седеше си там, впрегната точно както неговото магаре и леко поклащаше глава. Асан беше в ступор. Той продължи до момента, в който зебрата не каза „и-ааа“ като го видя, ама точно като неговото магаре. Тогава понятието „зебра“ взе да отстъпва – ама наистина полека – в съзнанието му, а обонянието му взе да надушва мирис на блажна боя.

Иззад малките прозорчета на кантара Иван и Димо се заливаха от смях.

Слънцето вече беше тръгнало към следобедните си пътеки.

ГЛАВА ТРЕТА

БАНЯТА

 

Навсякъде по света банята е нещо почти свещено и свързано с културата и бита на обществото. Много творчески личности са споделяли, че най-добрите им идеи са идвали именно там, когато тялото е отпуснато и духът спокоен. Нашите познати от Шипково също могат да се похвалят с немалко творения, инспирирани от водните, че в комбинация и със спиртни пари.

Назад във времето във винпрома работел един арменец от града. Дали не е ставал или не е искал да стане я бижутер, я часовникар, че Съдбата го отнесла на попрището на техник-винаря и то точно в Шипково. Скромен човек. Не говорел, ако не го заговорят, изпълнявал всичко изрядно дори най-прецизните преливания и дозировки ги давали предимно на него. Едно нещо само му било странно – или така решили местните, за да има все пак човекът някакъв кусур – е, че носел постоянно един каскет на главата си – тип „Ленин“. Лято, зима, пек, дъжд или сняг с виелици – този каскет бил винаги на него. Сами разбирате, че е нямало как тази вещ да не привлече вниманието върху себе си. Дори имало предположения, че в него се крие нещо много ценно или важно. С други думи, това е трябвало да се провери.

Горкият човечец свалял каскета само когато се къпел. И слава Богу, щото не искаме да си представим приказките по негов адрес, ако беше иначе! Така един ден се случило той докато бил под душа, нашите Иван и Димо също влезли в съблекалните да се приготвят за тръгване.

Видели те каскета, спогледали се многозначително и Димо посегнал и го взел. Огледали го отвътре и отвън, втори път го поопипали за вещи под хастара – нищо и нищо.

Разочарован Димо се запътил навътре към своето шкафче, а Иван се позабавил малко и се появил отпосле. Погледът му обаче подсказвал, че нещо е намислил или нещо е направил.

Било края на юли. Слънцето нямало нито един облак, зад който да се скрие.

Арменецът излязъл от кабините с душовете, изсушил се набързо, метнал хавлията на вратичката на шкафчето да съхне, облякъл се почти по войнишки бързо, нахлупил каскета на главата си и хукнал да гони автобуса за града.

„Каква жега – си мислел той по пътя – Сега след банята ще ми стане още по-топло!“ И дали от жегата или повече от тази мисъл започнал да произвежда леки капчици пот. В автобуса било още по-горещо – къде ти по тези години климатици. Даже и прозорчето, под което бил седнал, се оказало заяло и не можело да се отвори. „Явно вкъщи пак ще се къпя“ – примирил се той и мислите му заплували по други посоки.

Слязъл на автогарата в града, избърсал с длан потта по лицето си и поел по главната пешеходна улица, след която била неговата къща. Умората от работния ден, както и горещината вече си вземали своето. Но той все пак усетил че хората, които го разминават, го гледат някак странно. Малко по-натам дори му се сторило, че се смеят, дори някои с глас. И това чувство на безтегловност на адекватността е щяло да си продължи дълго, ако пред него не се бил изправил неговият съсед, тръгнал на следобеден пазар. Всъщност, „изправил“ е неточно казано. Превиващ се от смях е най-точната формулировка.

̶    Какво! – объркано попитал нашият.

̶    Ела! – успял да каже между кикотенето си оня и го завел до най-близката витрина на магазин.

Самата витрина била аранжирана в тропически стил. По земята имало кокосови орехи, шезлонг и малък чадър до него. Встрани имало надпис „Лятна колекция“. На заден план била инсталирана палма с големи листа.

Точно под големите листа попаднало и лицето на нашия техник-винар. От отражението във витрината на магазина гледало лицето на един изключително изумен индиански вожд. С всичките разноцветни бойни окраски по лицето си. Над главата му като пера на истински чероки се редели листата на палмата и само една томахавка е липсвала за пълната картина тук. Арменецът бил за малко да припадне.

В банята одеве Иван се позабавил, защото не е било редно да оставят ситуацията в такова положение. Спомнил си, че в малкото си джобче носел двуцветен химически молив – от тези, дето пишат сиво, докато не ги намокриш. Тогава почват да пишат в избрания от една от двете страни червен или син цвят. Много трудно се миеше това. Че, надраскал наш Иван обилно кожената околожка от вътрешната страна на каскета, последователно с единия и другия край на молива на множество ивици. После закачил шапката обратно.

В контакт с кожата на челото химическият прах се активизирал, стичал се през цялото време по лицето под каскета, а за финален щрих, нашият герой го доразмазал като си избърсвал потта оттам.

На другия ден арменецът се появил на работа още по-мълчалив, с втория каскет, който заедно с първия си купил навремето и бил вдигнал за нов.

 

***

 

Че и казанджията на винпрома също бил имал досег с прекрасните идеи на тези двамата в запарена обстановка, но по друг повод.

Неговият „кусур“ пък бил, че винаги и без никакви изключения е трябвало да си смени бельото с чисто след баня. Почти всичките му колеги след душовете след работа отивали да се доосвинят някъде, но казанджията трябвало да бъде изряден.

За тази цел в неговото шкафче винаги имало един комплект гащи и потник, заедно с чифт чорапи, които жена му всеки ден му слагала в чантата и които през цялото време на деня на практика били на разположение за зловредни въздействия. А идеята дошла от само себе си когато Иван и Димо, абсолютно пренебрегвайки указанията на главния механик, разтоварвали стъклена вата за изолациите на парните тръби без ръкавици и по къс ръкав.

Който не е имал допир с този материал, той не знае за какво дразнене на кожата иде реч. Тези двамата разбрали по трудния начин и докато си плакнели ръцете в банята, им хрумнала брилянтната мисъл да натрият гащите на казанджията отвътре че да видят какво ще стане. Изпълнението на идеята е носело в голяма степен предозиране, особено заради неведението на потърпевшия.

Когато той влязъл да се къпе, нашите двама герои се настанили на по цигара на пейката пред съблекалните – така да се каже, да гледат от първия ред.

Както и вече сме споменавали, банята свършва с чувство на лекота и удовлетвореност. Казанджията се облякъл напълно и тръгнал да излиза навън. Първите му крачки били нормални, следващите – малко забързани и а-ла моряшки, а докато излезе на сцената пред пейката, вече тичал към първия му известен отворен съд наоколо – джибура за гасене на ракия в дестилационната, за щастие пълен в този момент с вода.

Скочил в него като дете в басейн за пръв път през лятната ваканция и започнал трескаво да смъква панталоните, а после гащите. Когато първият допир на водата до меките му части започнала да отнема жегата и вниманието му започнало да обхваща повече от едно нещо, забелязал пред себе си току-що влязлата в помещението нова техноложка на избата. Съобразил да си прикрие срамотиите и смотолевил нещо като извинение.

̶    Предлагам да се запознаем утре – казала младата дама, обърнала се и излязла навън.

През прозореца надничало слънцето, сякаш да придаде фокусирана сценична светлина на изпълнението, а от ръба на прозореца се подавали две глави на неизвестни нему хора.

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ПАРАХОДЪТ

 

Гроздоберът отдавна беше приключил и порталът затворил след последния камион с грозде. Оборудването за кампанията беше старателно измито и зазимено за следващата. Гроздовият сок беше преминал през всички етапи на технологична обработка – поотделно прилагана за белите и червени сортове. Ферментациите бяха приключили, вината – разпратени по номерирани резервоари в избата, проби от всеки бяха многократно вземани и оценявани на общите дегустации на технологичния екип. Там присъстваха главният технолог Иванов, тримата технолози на избата, както и началничката на бутилиращия цех – Радина Вълканова. Тя в миналото е била единствен технолог в избата и познаваше всички сортове, процеси и вина изключително добре. Но това си е било твърде много работа и тревоги за една глава и по тази причина с годините Вълканова заобичала виното малко отгоре на професионалния си интерес, а поведението й понякога почти можеше да се нарече шантаво. С Иван, Димо и параджията си правеха редовни анализи на изминалия работен ден, а пък в тяхната компания тя си беше най-нормалният човек на масата.

В началото на декември главният технолог представяше плана за купажиране на вината за тазгодишната реколта. А тя беше много добра. Имаха сериозни амбиции за медали, както и куп поръчки за вътрешния и външния пазар. Оперативката беше обща и се водеше лично от директорката Кърпачева. А тя беше определението за истински стопански ръководител по онова време. Не жалеше пари нито за оборудване, нито за заплати и премии. „Дай му плюс петдесет процента, той ще ти върне плюс сто!“ – казваше тя за своите работници в дискусии по централите. В условията на бърза инфлация, винпромът стана субект на мултиплицирана принадена стойност на продукта. Виното в резервоарите си умножаваше цената буквално с дни. Имаше периоди, когато работниците са били привиквани през ден на касата за раздаване на премии. Дори една вечер монтьорът от бутилиращия цех бил казал на жена си – „Иди купи, моля те, нещо с тези пари, че от пачки вече нямам място за чорапите си в гардероба!“ И си накупили – хладилник, фризер, цветен телевизор, барабар с видео. Разказваме това докато Иванов изнасяше доклад и излагаше предложението на екипа си.

В директорския кабинет присъстваха всички технолози, началник бутилиране, главният механик и енергетикът. Планът беше разпечатан и сложен пред всеки участник.

̶    … за Полша ще приготвим шестдесет тона шардоне, купажирано с двадесет процента юни блан и десет процента ркацители. Остават ни обаче осем тона юни блан. – завърши доклада си той.

̶    За ишлемето какво ще приготвим? – запита Кърпачева. Лоялността към местните хора и кооперации беше от изключителна важност за нея.

̶    За него сме приготвили четиристотин и дванайсети – Иванов имаше предвид номера на резервоара – там има десетина тона.

̶    Аз не смятам, че това вино е добро за ишлеме – се чу гласа на Вълканова от края на масата – седи някак спарено и ще се изложим с него.

̶    Защо е спарено, нещо сме го изтървали ли? – реагира Кърпачева.

̶    Не е спарено! – възрази Иванов, като гледаше Вълканова – Явно частниците са сложили малко директен сорт. Това е!

Директните сортове лози – или както им казваха „дивачки“ – не бяха годни за промишлено производство поради създалите се с годините стереотипи в тази индустрия. Считаше се, че сортовете грозде трябва да се развиват и облагородяват далеч от дивите си прародители, а специфичният аромат на директен сорт във виното можеше веднага да го дисквалифицира в състезание. От друга страна, да се хване това при гроздоберна кампания беше невъзможно и затова такова грозде беше като бич за винената индустрия. Като сложим отгоре и факта, че някои сортове може да се разпознаят само при лозата, разбираме защо кантарът беше предоставен само и единствено на Иван Ганев. Все пак обаче грешки ставаха.

̶    Сиреч, проблемът е дошъл от ишлемеджиите? – попита Кърпачева.

̶    Да, определено!

„Дрън, дрън!“ -  си помисли Вълканова – „Даже знам как и къде сте го скопосали!“ Но тя имаше правило да не обсъжда мнения, работа или да критикува резултати на колеги. Защото виното е много капризно нещо и никой не е застрахован от издънки.

̶    Щом – заключи Кърпачева – проблемът е дошъл от ишлемето, е напълно честно да предадем това, което са ни дали за обработка.

Срещу такава логика и боговете мълчат.

̶    Колеги – обади се Вълканова – дайте да дестилираме за ракия това количество! За ишлеме да купажираме останалия юни блан с ркацители едно към едно – ще стане прекрасно пивко вино!

̶    Не, Радина, ще го оставим така! – За Кърпачева въпросът беше приключен. – Иванов, доколко ще се усети директния сорт от хората.

̶    Почти абсолютно никой няма да го разбере! – бе отговорът и срещата приключи след кратко обобщение.

„Почти абсолютно“ обаче не удовлетворяваше Вълканова. Тя не обичаше да оставя нищо на случайността или иначе казано – де не вземе под контрол нещо, което подлежи на контрол. Преди десетина години, когато като технолог на избата влезе в конфликт с Централната дегустационна комисия, беше защото нейният траминер беше в пъти по-добър от този, който наградиха. Оня даже имаше летливи киселини, които се усещаха още на нос! Но не можеше директно да им каже, че нищо не разбират. Можеше да им го покаже. С вина, приготвени много внимателно и методично и абсолютно нищо, оставено на случайността. Така на следващата година спечели три златни медала за траминер под различни купажи от контролирани масиви. След получаване на наградата от многоуважаемата комисия им съобщи после на банкета, че в тези купажи няма и капка траминер, а варненски мискет плюс пълнежи. Не й говореха после две години.

Та такива мисли се въртяха в главата на Вълканова докато се прибираше към цеха си. Ако нещо има и най-малкия шанс да се обърква, то ще се обърка. За г-н Мърфи не беше и чувала.

И то така и стана.

Към средата на януари беше извикана в директорския кабинет. Приключи, това което вършеше в момента набързо и прекоси двора до административната сграда. Изкачи се на втория етаж и почука на вратата на директорския кабинет. След като чу „влез“, отвори вратата и пристъпи вътре.

В него Кърпачева стоеше права, а седнал на стол пред голямата заседателна маса беше един мъж на средна възраст. Пред него имаше две бутилки с вино, комплект чаши за дегустация и плювалник. „Вино от ишлемето.“ – нямаше как да не разпознае кафявите бутилки тип руско Порто, които никъде другаде не се ползваха, но пък ставаха и за метални капачки и имаха широко приложение по домакинствата.

̶    Заповядай, Вълканова – каза директорката – запознай се с доцент Лалачев. Той преподава астрономия в нашия педагогически институт.

̶    Приятно ми е – каза Вълканова като подаваше ръка на изправилия се мъж.

Тримата седнаха. Кърпачева започна:

̶    Доцентът ни сподели, че усеща някакъв странен вкус във виното, което тази година дадохме за ишлеме.

̶    Да – поде той – не е като други години. Седи някак по-тежко и като че ли има особен дъх…

̶    Дайте да видим какво може да е станало – каза Вълканова.

„Казах им за това вино и не ме послушаха! Защо не извика Иванов сега да се черви пред доцента?... Или ситуацията е доста деликатна, че старата гвардия трябва да я вади от калта.“ Вълканова вече беше пенсионирана, но никак не й се седеше вкъщи и беше останала на работа. Отвори бутилката много бавно. Още при излизането на тапата я лъхна онзи спарен аромат, който прекрасно си спомняше от работните дегустации. „И се е развил дефектът, прекрасно!“ Наля си в една дегустационна чаша, вдигна към светлината – „поне цветът не е деградирал“ – повъртя количеството в чашата, помириса внимателно, с труд не направи гримаса, отпи и изплю.

Нямаше грешка. Същия спарен оттенък, малко засилен при отлежаването и отзад оттенъка на директния сорт. „Наше си е виното, одма!“

Кърпачева беше застинала в най-неутралното си изражение, Вълканова въртеше виното към светлината на прозорците, доцентът гледаше очаквателно, а тишината отдавна беше станала неловка. „Ще звъним пак в цирка“ – каза си тя.

̶    Ами да! Ами ДА!!! – почти извика Вълканова – от тапите е! От потъналия параход.

Веждите на Кърпачева скочиха нагори е останаха там. Устата й леко се отвори и всичко застина в една доста нелепа картина. За да отклони погледа на Лалачев от нея, Вълканова продължи с разказвателен тон.

̶    Нали знаете, че в България корк няма – каза тя като кимаше и не продължи докато мъжът не й кимна в отговор – Ние получаваме корковите тапи за виното с морски транспорт от южните страни – забеляза, че някак морската тема събуди интереса на доцента.

„Винаги си остават деца“ – успя да си отбележи Вълканова и ентусиазирано продължи:

̶    Наскоро един параход, който превозвал тапи бил потънал. – По погледа на Лалачев изглеждаше, че добавя и морски пирати на абордаж към картината – Той параходът потънал, обаче като отишли на оглед после, видели че от трюма му били изплували всички тапи и плували по водата. И да не станат зян, с едни кепчета – „Глупачка, какви кепчета на кораб, това да не е рибарска лодка!“ – защото корабът бил рибарски, успели да ги посъберат и ни ги докараха така. Изпарвахме ги много, но…

̶    Искате да кажете – гласът на доцента беше леко възбуден – че в това вино има и нюанс на морето?

̶    Море, слънце… Знаете ли, соленият нюанс много се цени в някои средиземноморски сортове, нали Кърпачева? – Вълканова погледна настоятелно директорката за да я събуди от унеса и белким разкара глуповатата физиономия от лицето си вече.

̶    О, да! – за малко да прекали с патоса тя.

̶    Тогава аз мога ли да разказвам тази история на моите гости – ще бъдат изключително заинтригувани!

̶    Но само за избрани гости, все пак това е уникална история! – отбеляза Вълканова. За малко да префасонира „гости“ на „глупаци“.

̶    Но, ако все пак искате да замените виното… – Кърпачева се беше върнала. – ние можем…

̶    За нищо на света! – отсече доцентът. Благодари и стана да излиза очевидно въодушевен.

Все пак му натовариха още два кашона с траминер в колата заради „полезния отзив“ и го изпратиха щастлив обратно към града.

Друг не се оплака тази година.

 

 

ГЛАВА ПЕТА

СКЛАДЪТ

 

Ето, че и февруари се беше дотъркалял в нашия винзавод, месецът на Трифон Зарезан, празникът на лозето и виното, който всички с нетърпение очакваха. Празнуваха си го по стар стил.

Работният ден отиваше към своя край, а в кабинета на Радина Вълканова беше склададжийката на готовата продукция – Цветанка. Тя търпеливо чакаше Вълканова да сметне и изпише бутилираното за деня количество по начин, че да съответства на смъкнатото от избата за бутилиране – така й беше заръчала Кърпачева. Да го сметне така, че и да остане традиционен излишък за раздаване и заводски мероприятия. „За проби“ – както казваха. Количествата вино можеше да се изписват съвсем легално по цели три начина – по калибрираните буферни съдове в бутилково, по разходна норма на индустрията и по протокол за среден обем на амбалажа от същото бутилиране. Нито един начин не съответстваше на другите, което правеше животът на материално-отговорните лица относително лек и не им налагаше да пишат актове за брак, както например, ако при ревизия на склада количествата съвсем пък вземат че не излязат. Тези актове бяха сред любимите на всякакви чешити ревизори и проверяващи и старателно се избягваха.

̶    Тоя камион ще пристига ли днес?! Оня шофьор да не е задрямал под някой мост, да му таковам цялото такова! – прогърмя гласът на Иван с думи, които няма как да предадем буквално, като нахлуваше в стаята.

Вълканова му се усмихна:

̶    Заповядай, миличък! – и му посочи един стол.

Докато Цветанка определено не можеше да скрие възмущението си.

̶    Иване! Абе какъв човек си ти, бе! Ти нормално не можеш ли да говориш? – явно Иван я беше измъкнал от фокуса й по излишните количества и малко постреснал – Жоро! В бирената така ли псуват на поразия, както тука, бе?! – почти изплаши тя влизащия след Иван висок, русоляв и изключително спретнат мъж около четиридесетте.

̶    Ами, не – тихо изрече той – за десет години откакто съм там, само един съм чул.

Жоро беше шофьорът на директора на пивоварния завод в града, с който винпрома имаше прекрасни отношения. Беше дошъл за няколко кашона вино и ракия за предстоящия индустриален съвет в общината, и по-точно за банкета след него. Със семейството на Цветанка бяха семейни приятели и донякъде беше свикнал на импулсивния й характер.

̶    Виждаш ли, бе, всичко там е КУЛТУРНО – продължи склададжийката към колегата си, но нещо в главата й изведнъж превключи и се извърна към Жоро - … и кой се изтърва при вас така?

̶    Ами… директорът – почти сконфузено призна Жоро.

̶    Добре, де! Културно да му таковам цялото такова! – изръси Иван с изражение на човек, който поема, но само известно количество, пазарлък.

Вълканова и Цветанка се поусмихнаха, подписаха документа, взеха си по едно копие от кочана и оставиха госта на вниманието на сприхавата.

̶    То човек не може да си излее малко от душата! – възмути се Иван.

̶    А душа при нас – много! – добави почти напевно Вълканова – да ти сипя ли, миличък? Днес бутилирахме прекрасно шардоне, а съм длъжна да дегустирам продукцията след бутилиране.

̶    Е, сипи, щом предлагаш! – почти срамежливо отвърна Иван.

Два часа по-късно, камионът с палетите с празни бутилки за утрешното бутилиране беше дошъл и разтоварен, което значеше, че няма да е нужно да се променя работния график. Иван отиде към стаята на Цветанка, която отдавна си беше тръгнала с Жоро към града, защото там живееха и искаше да използва транспорта.

̶    Ще й оставя бележка, да не се чуди къде да ги търси утре – каза той на Вълканова.

Тя не го чу съвсем, защото междувременно към компанията се бяха присъединили Димо бояджията и техник-винарят на бутилиращия цех, който изпарваше филтрите след смяната и оживено разговаряха. Иван махна с ръка и направи една-две странични стъпки – явно виното вече му беше подействало. След петнайсетина минути – никой не можеше точно да каже – се върна обратно и подаде на Вълканова едно листче.

̶    Виж, достатъчно културно ли съм го написал.

Тя пое хартията и я погледна докато отпиваше поредна глътка. За малко да изкара количеството през носа си. На листа пишеше:

„Скъпа шундо,

разтоварил съм палетите

зад компресора, до вратата.

Целувки!

Твой Иван“

 

̶    Прекрасно е! – Вълканова вече се смееше с глас. Върна му листа за да го сложи на бюрото й.

***

Още два часа по-късно, компанията без дамата вече беше стационирана в котелното помещение на масата на параджиите. Техник-винарят тъкмо си беше тръгнал. Тримата – Илия, Димо и параджията Чиков – довършваха последната бутилка с вино.

̶    Знаете ли? – почти профъфли Иван.

̶    Два чифта вежди направиха героично усилие да вдигнат две натежали от пиене глави във въпросително-очаквателни изражения.

̶    Аз предлагам да отложим с още час встъпителните пледоарии на усойниците вкъщи! – не бе ясно дали успя да каже „встъпителни пледоарии“ или нещо подобно, но смисълът си беше същият.

̶    Абсолютно!!! – съгласиха се двамата с половин такт разлика. Почти прозвуча като кихане.

Иван се изправи и заклатушка навън, като остави другите двама да дремят в очакване.

Бутилково беше затворено, избата също, оставаше неговият склад, където държаха виното за износ. „Ще го пишем чупливост!“ – си отбеляза той и се запъти натам. Луната светеше с пълна мощност и той се добра до склада без никакви препънки. „Мамка му, ключът остана в шкафчето!“ – ядоса се на себе си, но веднага това му настроение премина в радост като видя, че отново е забравил малкото прозорче горе отворено за да се проветрява докато пуши. Подскочи учудващо леко, набра се на перваза и тръгна да се преметне вътре. За беля левият му джоб се закачи за райбера и Иван се сгромоляса на земята на тая си страна от два метра височина. Ръката леко го заболя. Той се изправи, пообходи палетите с готова продукция и измъкна няколко бутилки от един вече отворен кашон. Но като понечи да ги прехвърли в лявата си ръка, някак установи че тя не го слуша. „Добре, де!“ Напъха я в полускъсания си джоб на куртката, напъха бутилките в пазвата си под нея и тръгна да излиза.

„Само че с една ръка как ще стане да се покатеря обратно, я!“

Замисли се.

Имаше навик да мисли с ръце в джобовете. Така в десния джоб на панталона си напипа ключът за същия този склад – със зарчето на ключодържателя. „Господ ни обича!“ усмихна се на себе си Иван, отключи отвътре склада, заключи след себе си и отиде да си допива с компанията.

На другия ден се появи с гипс на ръката. Имаше счупвания на две места.

 

 

ГЛАВА ШЕСТА

ПОМПАТА

 

Следващата история няма как да я разкажем без малко предварителни бележки.

Всеки от нас, който е бил по банкети, купони или просто домашни събирания с обилно употребление на алкохол, вероятно е забелязал, че между тях има едно общо нещо и то е пряко свързано с консумирания алкохол. Дори някои, които имат склонност към научен подход към своята работа, ще съобразят, че връзката не е пряко с консумираното количество, а с консумираното количество за единица време с един елемент от уравнението, явяващ се с минусов знак – предъвканите мезета. А дори и тези, които нямат никакви научни влечения, също са достигнали до извода, че е най-добре да мезиш заедно с пиенето.

Във винпрома, когато някой кажеше „Ще почерпя!“, означаваше, че ще донесе мезе.

Но да се върнем на купоните и банкетите. Общото при всички тях е характерът на комуникациите по време на активната им фаза. Всичко започва обикновено, с разговори по ежедневието или случки от живота, продължава в разговори по двойки и често завършва с картина, където всеки говори и никой не слуша. По-теоретични от нас хора са го обяснили така: Банкетът има три фази – 1. всеки говори и всеки слуша, 2. всички говорят по двойки и се слушат и 3. всички говорят и никой не слуша.

Тази вечер техник-винарят на бутилково имаше помощник. Колега от избата, който го заместваше при отпуски, заболявания и тежки махмурлуци, беше дошъл да довърши изпарването на филтрите за утрешната смяна, защото цикълът щеше да трае с часове. Преминаваха от червено на бяло вино и стандартното изпарване не беше приложимо, имаше опасност цвят от виното да остане по структурата на финия филтър. Бяха си извадили по една проба от днешното и утрешното бутилиране на малката масичка в стерилното филтърно отделение на цеха. Омекотената вода, която ползваха се произвеждаше в отделно помещение навън. И по-добре, защото помпата, която се ползваше, беше прекалено шумна и този звук, добавен към производствения шум при бутилирането, щеше да превиши хигиенните норми. На теми като здраве и хигиена никой не правеше компромиси.

Филтърното отделение беше най-тихото място при редовно производство, ако вратата му беше добре затворена, но при прочистване и изпарване шумът си беше доста значителен.

Беше три дни след Трифон Зарезан.

̶    Вярно ли е, че Иван заспал на масата на банкета и като го събудили казал – Добре де, донесете една лоза тука и ще я подрежа! – провикна се Васил към колегата си. Така се казваше цеховия техник-винар. И се опитваше да надвика и помпата в помещението.

Той тогава седеше на другия край на масите с колегите си от цеха, докато Иван беше на масата на администрацията.

̶    Вярно е – развеселен каза Хюсеин, другият техник-винар – и отделно от това за малко да фрасне Кърпачева с гипса си. Наложило се да го натоварват на такси и да го пращат у тях.

Масата на избата беше точно срещу тази на администрацията и всичко се виждаше като на длан.

̶    Май го мъчи тая счупена ръка – зачуди се Васил – той тук се прави на корав, ама само той си знае колко го боли.

̶    Той в миналото нали е бил боксьор и бива да носи на болка.

̶    Не знаех! Винаги човек научава нещо ново.

̶    А, ново! Старо отпреди 20 години. Счупил носа на един и се отказал след това.

̶    Чух, че искал да бие енергетика ни – поусмихна се Васил – чудя се с коя ръка ще го удари, с гипсираната или с дясната.

̶    Да, оня нещо се сдърпа със сина му преди няколко дена в избата. Сигурно затова.

Такива неща си подвикваха нашите техник-винари докато помпите бучаха и въртяха там каквото трябваше да преминава през ценните филтри.

Междувременно се появи и Чиков за да се поинтересува дали ще трябва да пали още котела за повече пара.

̶    Още много ще трябва – провикна се Васил – с Хюсеин ще посрещате утре първата смяна, в случая – мен. Носиш ли мезе?

̶    Нося ама не е много. Иван беше леко гладен днес, учудващо.

̶    Сядай тука, аз ще отида да видя нивото на омекотената вода и ще си ходя вече.

Два часа по-късно… Да, пак. Два часа беше стандартно време във винпрома, в което нещо се случва или не се случва. Ще попитате – как нещо може да не се случи за два часа. Ще ви кажа. Два часа по-късно Васил още не си беше тръгнал и на висок глас се опитваше да обясни нещо на другите двама, които през това време също си говореха помежду си. Сега виждаме защо бяха нужни бележките одеве. Мезетата отдавна бяха свършили, червеното вино също и нашите герои бяха наченали утрешното бяло вино.

Нещо, което забравихме да споменем в нашите бележки е – никога по възможност не смесвайте бели и червени вина. Иначе банкетът ви ще свърши твърде бързо или твърде нескопосано. Освен ако имате – както тримата в нашия случай – многогодишен огромен опит,… който пък никога не ви е давал обещание, че няма да ви подведе.

Васил отиде до другия край на филтърното отделение да види наляганията на оборотната вода.

̶    Отиди да спреш помпата! – провикна се той на Хюсеин, но оня само видя, че колегата му маха нещо. После ще се разберат, беше крайно време да отиде да спре помпата.

̶    Най-добре първо да отида да спра помпата! – провикна се и той и посочи зад себе си с палец. Васил абсолютно не чу какво казва. Помисли че ще ходи до тоалетните.

̶    Първо трябва да спреш помпата – Васил бодеше с показалец някъде към помещението – а после ще ходиш навън! – вече въртеше този показалец във въздуха.

Хюсеин остана с впечатление, че оня иска да спре първо вътрешната помпа, а после външната. Възрази:

̶    Ама нали ако спра първо тази помпа – сочеше с две ръце пред себе си – онази при омекотената ще се повреди, бе! – сочеше зад себе си с ръка.

После разговорът излезе извън контрол – ако въобще намираме такъв досега.

̶    Абе вас от избата кога ще ви научат кога и какво се пуска и спира. Иди спри помпата!

̶    Първо ще спра помпата, а после там каквото!

̶    Не, първо ще спреш помпата, защото до гуша ми дойде от такива помагачи.

̶    Ти на мен няма да ми обясняваш какво да правя, отивам да спра помпата!!!

̶    Върви да спреш помпата, бе момче, какво ми се разправяш тука?!

Чиков се поразмърда, поогледа и отиде и спря помпата.

 

 

ЕПИЛОГ

 

Да не си помисли читателят, че това е всичко?

Не. На всяка случка и история от обикновеното ежедневие можем да разкажем по още три в битова обстановка и по още пет с пикантен оттенък в друга обстановка.

Но не сме такива хора!