Стихотворения
СКЪПОЦЕННИТЕ КАМЪНИ
/цикъл стихотворения/
Синият топаз
Нежен като пролетно небе
и бездънен като нейните очи,
до сърцето ти ще се допре,
с благост ще те озари.
И отблясъци навред разлива
като бистри ручейни води,
край които горска самодива
в бързея му ще те завърти.
Александрит
Цветът му като женската душа
променя се във всеки миг.
На дневна или друга светлина -
артист обръща своя лик.
Тайнствен-изумруденозелен,
любовен-виолетовочервен.
За мълчание е дал обет,
а носи в себе си душата
на поет.
Рубин
Мечта за всяка нежна дама,
жарава страстна съхранил.
Рубинът камък е за двама-
изящен, благороден, мил.
Запей, Рубине, за червено вино!
И ето, че на пръстен нежен
изгрява нашата звезда.
Вещае щастие безбрежно
той-символът на любовта.
Диамант
От царските корони
видял триумф и провали
Сред накитите в балните салони
той кралят е на всички минерали.
А Слънцето играчка е за него,
вълшебната му сила завладял
лъчът в брилянтна призма стяга -
Елмаз непобедим кристал.
Сред камъните скъпоценни
той, единствен Той е крал.
Хелиодор
Тъжна и самотна на небето
пак събужда се Луната.
Да повярва или не, но ето-
слънце грее на Земята.
Във лъчите му запален
изтокът по-рано зазорява.
Слънцето във себе си запазил
щедро на света го подарява.
Изумруд
От чудни сънища излязъл,
мечта на източни емири
Смарагдът пее песента си
всред звук от райски лири.
Късче сянка на кипарис,
безценен гост на континента
като вечнозелен оазис
от приказка на ориента.
Циркон
Младият принц на престола,
ту цветен, ту леденобял.
Диамантът носи корона,
за която той е мечтал.
Това е спор на вековете,
това е спорът на царете.
Развръзката никой не знай,
Кралят завижда му май…
Сапфир
Тайна, съхранена с времето
пази гордият Сапфир.
Тъй за много поколения
философски камък скрил.
Дай, Сапфире, разум на Всемира!
С благодство на мъдрец
бавно отмерва годините.
С тиха кротост на светец
е най-синият между сините.
Аквамарин
Сред бури и щормове страшни
където вълните горят,
тихо море ни изпраща
капка от своята плът.
Спомняш тогава за плажове
с бистри, кристални води,
дето се къпят най-младите
в пръски от слънчеви дни.
Аметист
Целомъдрен кардиналът
в тога строга и лилава
е съветника на краля.
Спокойствие, душевен мир
цари в монашеска душа.
“Не ради сластен земен пир
духът открива тук света.”
Гранат
Коя ли златна огърлица,
всевластна ли императрица
не знае твойта адска сила -
магия, в теб се преродила.
Помпей бе твоя гняв
от недрата на Земята.
Лавата гори в Граната.
Планински кристал
Това е старец бял-пребял
от езеро високо в планината
донесен тук във равнината.
Видял той девствени гори,
високи пропасти, скали,
орлите горди как летят,
поляни чудни как цъфтят.
КРАЙ
Боли
Кои ли пак ще те обичат
дори когато си в калта.
Боли! Клеветници отричат
искрата, палеща зора.
Кой ще
извърви
неизвървените пътища
помежду ни?
Кой ще
изрече
неизречените думи
между нас?
Кой ще
каже
опиянен “Обичам те!”
Кой друг,
ако не,
ти или аз…
Къде?
Къде остана мойта радост?
Изгубих оня весел дух –
усмивката на първа младост.
Къде забравих свойта песен?
Дочувам в зноя ромон глух –
мираж от райски звън чудесен.
Къде остана мойта младост?
Любовта къде остана?!
Май…
заминаха нахалост…
Избор
Искам да умра
просто ей така.
Искам, но защо?-
Аз не зная, но
накрая ще река:
искам да умра!
Искам да живея
само зарад нея.
Искам, но нали
боли това. Или
така ще знам –
искам да съм сам!
На себе си
Седят и пият.
Поливат там нещо.
Тази сладка ракия
ги измъква от днешното.
Седя и аз със тях.
И пия.
А животът ми –
на времето това клето
сираче,
седи срещу мен,
мълчаливо момче
и то пие.
И плаче.
С бяла проста дреха,
с дълга коса и
поглед блуждаещ,
търсеше свойта утеха
от себе си,
от своя бавен,
мъчителен край.
Сиви, неземни очи
той впиваше във всяка чаша.
Истината за него отдавна
се скри,
затова той себе си
вече изпраща.
Старчески бръчки на младо
лице-
отразяват те гибелни мисъл.
Зная, че тоз благороден младеж
в себе си е потънал
и от себе си слисан.
Отпи пак и вдигна очи,
а те ме видяха
и блеснаха сини.
Познаха ме значи
тези очи,
господаря си те познаха
след толкоз години.
Стана той- така и аз.
Излязохме.
Навън пустош безмерна.
Денят тук беше сив.
Нощта на всякъде
си беше черна.
Прегърнах го –
това го стопли.
Така вървяхме
четвърт час.
Не знаехме от де да почнем –
той ли първи или аз.
- Аз съм – рекох му –
твой господар,
осмислящ твойта същност,
твоя разум.
Твоят дух, дал себе си във дар
на теб,
понеже ти не си напразен.
Ти си моята реалност,
допираща ме пак до този
свят.
Опитът ти, знай, не е нахалост
и силата на
един велик кръговрат
ще ме спре да ти дам
всичко, за жалост.
Свойта жалка преходност разбрал
той наведе глава,
от очите му бликнаха сълзи.
- Недей – му казах –изходът не е
в това. Оцелява само този, който
търси.
Мигове
Дълбоко,
толкова дълбоко,
че не можеш си
представи
с твойте
бедни хорски
нрави.
Желаеш,
толкова желаеш,
че не можеш да
мечтаеш,
без
от тях
де се
избавиш.
Опитваш,
пак опитваш,
но не можеш да
го хванеш,
без да
другото
оставиш.
Умираш,
пак умираш,
пак...
Времето
е
светлина…
Дорде
усетиш ти
света,
той,
Животът,
отлетя.
Лазур
Обичам Слънцето, когато
пръска своите лъчи навред.
Когато пролетното ято
сочи пътя му наред.
Обичам го във своя залез
да къпе в пурпури града,
да радва то души устали-
на влюбените е това часа.
Обичам изгрева му край морето -
лазурно, весело дете гълчи.
Обикваш ти живота там, където
Слънцето дарява своите лъчи.
Есен
Облаци заливат
мрачното небе.
Лятото отмина,
есента дойде.
А дъждът измива
жегата, прахта
и после покрива
с калта на есента.
Птиците отиват
в топлите страни.
Любов не отлитай,
сърцето ми топли!
Надежда
Животинска паст разтворил
димът посяга към душата.
Сатанинска власт затвори
сърцата да изтлеят в ада.
Бяло було на безкрая
развява ехидно Мъглата,
та душата в сладка омая
да види рая на Земята.
Черна мъка във очите
дава пламък в сърцето.
Сиви ако са му дните,
гасне музата в поета.
В тиня дави се Земята,
душата дъхне в изнемога.
Творецо, плачат небесата!
С таланта си създай ти
Бога!
Чувство за живот
Краят на деня
залива с топлина
морето.
Улици летят
към добрия град
в полето.
Облаци кръжат
бавно се редят
в небето.
Гледа ги така
с палец във уста
детето.
Бързат, погледни!
Добрите новини
притичат.
Ляга си деня
с блага добрина
окичен.
Времето не дни,
хубавите дни
отлитат.
Спомняш, че си млад,
а Слънцето сега
занича.
Играят си просто
Едно е ясно:
Че всеки ще умре, другарчета!
Но и е ясно:
че Съдбата като че със зарчета
играе си със нас.
Настигат ни.
Отдясно изпреварват, тарикатите!
Ти отгатни:
Дали Законът е раздавал картите?!
Да-да. Играят си със нас!
Висока крепост.
И дълги дни на обсада.
И виж нелепост:
Вятър духва и вратата пада.
Играе си Късметът с нас!
Върти се всичко.
И Злоба, и Пари, и Власт.
И неподозиращата свойта сила
Рулетка, върти се върти в захлас…
Жетоните – това сме аз и ти.
Разбираш ли сега! Играят си!!
Със нас!!!
Стихотворение за
някои философски стари
въпроси, като смисъла на
живота, целите в него,
образите на щастието, любовта,
приятелството и други такива,
по които няма кой знае какво ново
да се напише, а може само
в стихове да се възпее…
Основна идея –
да живея.
Основен мотив –
да съм жив.
Наникъде
Отварям, влизам в светъл дом, но мрачен.
Поглеждам, виждам как Животът плачел,
как въпреки надеждите домът е изоставен,
как взел си е одеждите стопанинът измамен
и тръгнал сам по пътя…
Напуснат дом. Живот напуснат,
захвърлена съдба на пътя.
Противен дом, Живот изкуствен,
за миг всичко се обръща.
Човек на звезден път.
Тук няма прах и няма пясък,
но той със свойта плът
ги чувства както на Земята,
но върви, върви нататък.
Безкраен път. Краката тежки
обратно искат да си идат.
Безсмислен път. Очи човешки
Зората искат пак да видят.
Върви край стълбове
от хладен камък, гладен камък.
И с поглед пак снове,
но вижда само тъмнината –
той си плаща своя данък
и не вижда светлината.
Но върви, върви нататък.
Зловеща нощ. Ушите чакат
да чуят заповед да спират.
Безкрайна нощ. Уста не чакат,
но думите без глас умират.
Там падаща звезда
за миг проблясна… пак угасна.
Със свойта светлина
колоните превърна в статуи.
На пътника му стана тясно.
Позна в една той майка си.
И всичко плувна пак неясно…
Любов с погледи
Пада Слънцето към хоризонта.
Ето, идва моя час.
И гори!... На любовта отровата
гори във мен, във нас.
Качва се Луната на небето
отегчена пак от моя страх
да забия право във сърцето
на Амур любовната стрела.
Вземам аз от дни предишни
Мъдростта на моята съдба.
Спомените, виждам, са излишни.
Искам те до мен, сега!
Слагам си ръката на Сърцето.
Пламъкът ми там гори.
пламък на страстта… но ето-
пак целуваш мойте устни ти.
Разговор със стар приятел
Здравей, Луна!
Защо си днес така умислена,
хей, Луна?
Не виждам графинята мъдра, изискана,
даваща жизнена мощ на доброто
в това гибелно царство на злото,
в тази тъмна, страшна и потайна
нощ.
Хей, Луна!
Защо си днес толкова бледа?
Кажи ми, Луна!
Колко време вече, откакто те гледам
и виждам едно тежко бреме те гложди
и страшни, нерадостни мисли
да те спохождат
в тази черна нощ, пропита с
престъпления.
Ехей, Луна…
Защо си днес толкова тъжна?
Недей, Луна!
Да можех някак по въжена стълба
да се кача там при теб,
да те зарадвам със нещо,
да ти изпея песен,
да си поплачем по вчерашното…
животът ни вече не е така лесен…
Хей, Луна!
Защо въобще си такава съчувствена?
Бъди твърда, Луна!
Не тъгувай по нашата младост изгубена,
по нашите идеи, сънища, смели мечти,
на които свидетел единствен
и изповедник
си ти…
И единствена знаеш кое безвъзвратно
от живота изтрито,
от тълпата измито,
от окото но скрито,
от главата избито
е пръснато
и не можем
да върнем
обратно…
Договор
Аз знам, че ти не ми принадлежиш.
Аз знам, че твоя чар омайва други.
Аз знам, ч ти ще ме смениш
веднага щом престана да ти служа.
Но знай: И аз не ти принадлежа.
Не бива с любовта ми да се кичиш.
И сигурно ще ти се издължа
веднага щом ти спреш да ме обичаш.
Полюс
Пустош, пустош е във моята душа.
Вятърът завихри сухи тръни.
Слаби въглени догарят в пепелта,
няма кой сърцето мое да разсъни.
Глутници чакали вият във нощта.
Кървави очи със стъклен поглед
гледат как се сливат със прахта
въглените на безкрайна горест.
Единак лежи на сухата земя
вперил поглед във небето бяло.
Рови козина му вятъра сега
и сърцето му в безкраен лед
е спряло.
Майка
Войната, проклетата…
Две сухи, старчески очи,
пропити със безкрайна мъка.
Солени майчини сълзи
отдавна , тягостна разлъка.
Сто бръчки по сухо лице,
затрили нявгашна младост.
Сто мъки във слабо сърце,
изпили всякаква радост.
Едничка надежда
по поглед любим.
Искрица надежда
по родния син.
Въпроси
Питаш ме какво е любовта ли?
Тя е като чуден сън наяве.
Да скиташ из нощни квартали,
сън, покой и дух да те оставят.
Питаш ме как да обичаш?
Както принцове любят принцеси.
Но вместо по книги да сричаш
най-добре питай сърцето си.
Питаш ме как да разлюбваш?
Знай: Няма такива пътеки.
Разлюбваш – значи погубваш.
Залюбиш ли, люби навеки.
Някъде, някога
Във бар ли бе
или къде,
кога – съвсем
не знае се,
седяхме двамата
с едно момче,
на двайсет аз,
то на петнадесет.
Дърдорехме си
за какво ли не –
за филми,
за жени,
пари,
състави, пушки
и коне,
за мотори
и модерни коли.
Усмихвах се на
неговото дръзновение –
Живота рисуваше
в светли бои.
Но бях поразен
от едно осенение:
Та тъй съм аз…
на “младини”.
О, виж ме, момче,
добре погледни!
Животът със себе си
всеки ще
купи.
И чувай, момче,
добре запомни!
Съдбата и твойта
мечта
ще пречупи.
Ще станеш артист –
бездарен и скучен,
играещ във
тъп и
безсмислен театър.
Ще бъдат словата
обрулени звуци –
изтъркани
сиви
цитати.
Какъв е Живота?
Не знаеш.
Живота е бреме.
Море със големи
и страшни
вълни.
И само понявга
от време на време
ще бъдеш такъв,
какъвто всъщност
искаш
да си.
Серенада
Ухай, розата ухай
за този, който люби.
И край, тъгата няма край
за този, който губи.
Мисля ден и нощ за
твойте прелестни очи.
Мисля ден и нощ
тъгата в мен не ще
да спи…
Защо ли тъй са надалеч
нашите сърца
сега!
Защо ли тъй са надалеч
нашите души
уви!
Играй, жената си играй
със този, който люби.
Нехай, момичето нехай
за този който губи.
Залезът
Град един – голям и покварен
привечер задъхвайки се диша.
И във него сам и изморен
гледам залеза и пиша.
Град един – от многото в света,
насъбирал всичките пороци,
по улиците където денем текат
кални човешки потоци.
Слънцето – над тази квар и тиня
сутрин как още изгрява?
Земята – толкова грешни години,
как още с плод ни дарява?
Разбрах защо волните птици
все във небето кръжат.
Там, дето в безброй огърлици
облаци бели летят.
Разбрах защо младите влюбени
бродят по млечния път.
Край тях като че изумрудени
звезди се чудно редят.
Сипеща щедро любовни лъчи
от морето Луната изгрява.
В пурпур когато небето трепти
Земята ни сякаш прощава…
Времена
Принц дали не съм бил,
влюбен в принцеса отчаяно,
в дуел дали съм се бил,
защитавайки своята вярност.
Обикновен човек съм сега,
търсещ отчаяно чувството,
че живея на тази земя
заради нейните алени устни.
В бой дали не съм паднал,
погубвайки пламенна младост,
от живота дори не откраднал
къс от любовната сладост.
Всяка сутрин пак ставам,
не ме предизвиква деня.
Погубвайки се оставям
нелепо в легло да умра.
---
Пак вихрушка се вие на двора,
а пламъкът разказва от камината
как на времето великите хора
са падали в бран за родината.
Задъхва се мойта душа
от мерзка хорска измама.
Как искам да прочета
една истинска драма!
Градини
Рози, рози. Рози влюбени,
гаснещи във свойта красота,
колко ли сърца погубени
възкръсват с вашите листа?
Слънце, Слънце. Мой приятелю,
огрей над ниви и поля,
та да стоплиш, мой ласкателю,
измъчената ми сега душа.
Рози червени, сини теменуги,
жълти глухари, зелени листа,
аз ви отглеждам, но късат ви други,
трети просто ви тъпчат с крака.
Сън
Сънувам чудни градини,
докосвам роза с ръка.
Спомням детски години
в една невинна игра.
Виждам искрящи очи
в първи свян упоен,
и не зная дори друг
ли гледаха или мене.
Гледам рубинния залез,
падащ като дъжда
и Луната, която изгрява
от нежната полска роса.
На Дъгата във безкрая
плава моята душа.
Мислех, че това е рая,
но било е любовта.
Дълбоко, дълбоко в греха
Изгреби го много от дълбоко!
Изхвърли го там към небесата!
Загреби
канонът откъдето
нарече
да е царството на сатаната.
Изтръгни го много отдълбоко!
Усети росата по тревата!
Погледни
народът дето
смята,
че е блясъкът на небесата.
Зарови дълбоко под земята
Бога, царя, кесаря и сатаната,
да откриеш пак
подир зората,
че възкръсва царството на
небесата,
после пак
на сатаната…
Сенки от миналото
Въглените във камината
в сенки галят твойто тяло.
От страстта между двамина
пак сърце е онемяло.
Времето се връща във годините
на искри, безсъния и пламък.
Вятърът от долината
в повей рови из косите ни.
Любовта – тъй непозната
с огън пепели душите ни.
Като в дни забравени Луната
блесва като скъпоценен камък.
И пробужда се Зората,
и Земята, и цветята…
Чувам Лунната соната.
Епитафия
Смъртта не вярва на сълзи.
Прахта не може да е края!
В какво да вярвам, ми кажи,
като виждам душата ти
в рая?
Нов свят
Живея във измислен свят
на рицари и на принцеси.
Там ти си вечно млад
и знаеш добре накъде си.
Живея във разумен свят.
Там злото добро не познава.
Любовният омаен цвят
от всеки порив изгрява.
Живея във прекрасен свят,
в който няма завист и омраза,
направен да се разтопят
на душата черните прокази.
Дали тоз свят
е нереален свят?
Сътворен в мечтите на човека...
Защото онзи
с уличния град,
с чувствения хлад,
с духовния глад,
прави ни призраци
лека-полека.
Клетва
Изпитай дваж от мъката,
която чувствам аз!
Изпитай триж от болката
на парещия мраз!
Опитай от сплетните,
що влачиш зад гърба ми!
Умри под руините,
що правиш от труда ми!
Сляп бъди в деня,
що срещаш ти мечтите си!
Глух бъди в мига,
що имаш ти хвалбите си!
Изпитай завистта
и подлостта,
и пошлостта,
и наглостта,
и всичките неща
от всичките злини,
що ми причини!
Небето на зимата
Тъжното небе на зимата
надзърта в нашите очи,
лудият пламък в камината
бушува из нашите души.
Можем ли с тебе двамината
преплува безкрайни морета
или преброди пустинята
от тъга и печал в сърцето?
Можем ли?
Вярвам, че можем!
Защото мойте и твойте чувства
не робуват на хорски сплетни,
ругатни,
препирни…
И когато се срещнем
под небето на морето,
и когато пак разпалим
пламъка в сърцето,
ще си спомним с теб двамината
за омайното бяло небе на
зимата.
ще е болка и тъга,
по-добре умрем сега
и се срещнем в стиховете
на поет от битието.
Въглени
Отдавна забравени въглени
Душата ми ще да разпали,
намерени някъде в ъглите
на отчаяние и страдания.
Протягам ръце към жаравата,
светеща както очите ти,
за да изровя представата,
че има щастие в дните ми.
Огънят бавно пониква
от пепелта в моите длани,
Сърцето мъчно привиква
да лекува пак старите рани.
Любовта събужда ми страстите,
Нощта приспива тоз ден,
звездите преливат от щастие,
а Луната е само за мен!
Нов свят 2
И когато вече бях сигурен,
че съм призрак още един,
бродещ по
мъртвите улици,
нетелесен, отчаян,
самин…
И тогава тя се яви. Като
ангел, даряващ спасение,
ме погледна с искрящи очи.
Любовта пак повярва във мене.
Сепнат, усетил живота,
паднах тогаз на колене
и молих за нейната прошка,
че пратил я бях във забвение.
Тя ме погледна
без укор,
повече с жал и надежда
и тръгна
за другите глупави
и неверни души като мене
в белия свят да довежда.
Нов свят 3
И когато вече бях сигурен,
Че човекът в мене
Победил е бога.
Тогава аз поисках
На Земята да остана,
Но, се оказа, не мога.
Когато отдавна
Във дните елински
Човекът въстанал
Срещу гнева зевсовски,
Почнал бавно да осъзнава,
Че срещу своята лудост
Всъщност въстава.
Когато в ден днешен
Сторвам в молитва
Кръста праведен
И питам се кой съм
И кой ли съм бил,
Всъщност съзнавам,
Че коварно и хитро
Богът е победил.
Коментари
Публикуване на коментар