Живот в поезия и проза - автобиография

Живот в поезия и проза

Някои ще кажат, че двадесет годишна възраст е твърде ранна за написване на автобиографична книга. Аз пък ще кажа, че осемдесет годишна възраст е твърде много, за да си спомняш каквото и да е с онази свежа памет, присъща на младостта. Много случки се разминават вече в паметта ми, но и други си ги спомням като че да бяха вчера.

Всичко започна с постъпването ми в “Математическа гимназия” в Шумен. Дотогава в живота ми се мяркаше я някое организирано бягство от час с потенциално намаление на поведението, я някой преврат в управлението на пионерската ни организация – нищо особено.

Когато в един слънчев ден прекрачих с двама мои приятели прага на гимназията, за да подадем документи за кандидатстване, сърцата ни биеха някак по-академично, а ударите им отекваха по тихите и пусти коридори на училището. Математическа гимназия! Елитност. Престиж. Мисълта, че тук обитават свръх същества бе доказателство за това колко глупави и наивни сме били по това време, а опровержението дойде със звънеца, който постави края на поредния час. Коридорите се изпълниха с глъчка, обичайна за всяко училище, с весели млади хора и обичайните закачки помежду им и с раздиращ въздуха рев, необичаен за никое такова място. От към стълбите излетя една ученическа чанта, а след нея с елегантен плонж се плъзна един сто и двадесет килограмов ученик, на който триенето с пода изглежда му доставяше истинско удоволствие. Излишно е да споменавам, че ние се почувствахме изключително объркани. Изпитвахме неудобство заради репутацията на гимназията. Никакви подобни чувства не видяхме на лицето на ниската жена, която се подаде от вратата с надпис “Директор”. Очите й изразяваха най-искрената надежда, че въпросния вик е бил в резултат на гестаповски мъчения, а не на съзнателна мисловна дейност. Това беше директорката на Математическа гимназия в Шумен – Кунева. Дългото за този тип хора чудене какво да каже, завърши с:

- Илияне, пак ли ти! - при което десет дузини килограми изпълзяха по най-бързия начин извън полезрението й.

Описаната случка ни най-малко не ни разколеба да подадем молбите си, но вече

бяхме наясно, че животът навсякъде си е един същ.

            Животът. Който и каквото да напише за него ще е или малко, или глупаво, или малко глупаво. Аз мисля да ти разкажа, читателю, за моите мисли, желания, успехи и неуспехи. Животът присъства навсякъде в тях. Но не животът като продукт, а животът като един феномен и нещо неразгадаемо.

            В това училище изживях юношеството си. Тука се влюбих, разлюбих, влюбих отново, разбрах какво е приятелството, предателството, омраза, безразличие и много, много други чисто човешки чувства. Но никога не изоставих, въпреки лутанията на младостта, онова чувство, че живееш и си. Не престанах да харесвам всичко светло и жизнерадостно. Не спрях да търся доброто у хората и любовта в очите на съученичките си.

            Всичко беше толкова слънчево…

Лазур

Обичам Слънцето, когато

пръска своите лъчи навред

Когато пролетното ято

сочи пътя му напред.

Обичам го във своя залез

да къпе в пурпури града,

да радва то души устали.

На влюбените е това часа.

Обичам изгрева му край морето –

лазурно, весело дете гълчи.

Обикваш ти живота там, където

Слънцето дарява своите лъчи.

            Наистина. Много е важно кога в каква обстановка попадаш. Защото докато една добра обстановка може да те изведе много напред, то една лоша почти сигурно те е провалила. Аз съм благодарен на Съдбата, че тогава “попаднах” в Математическа гимназия. Не, че гледам отвисоко на другите училища, но в тях атмосферата някак беше по-друга. Учениците там наблягаха повече на купоните и живота. Защо? Много често съм виждал интелигентни млади хора да махват небрежно с ръка относно учението, а това спрямо тях самите е престъпление. Да им се отваря веднъж щастливата случайност, а те не искат да се възползват от нея. От друга гледна точка, пък не върви да заровиш нос в учебниците и да не го вдигнеш до края на обучението си. Разбира се, всичко – с мярка, но думата ми беше за обстановката, за духа на елитното училище, а там винаги, всичко седи по различен начин. Преподавателите, особено от по-старата генерация бяха на много високо ниво. Да споменем само, че там бяха най-добрите математици в окръга (естествено след като е Математическа гимназия!). но там имаше и много добри историци, физици, специалисти по география, биология, химия, литература, руски език. И всички бяха прекрасни педагози – нещо рядко срещано сега – имам в предвид повечето преподаватели от нашата генерация. И дойде време да признаем вездевалидността на максимата, че всяко стадо си има и мърша. На фона на високото ниво, което поставяха останалите преподаватели, тази “мърша” миришеше ужасно. Бях свидетел как самият колектив избутваше некадърните настрана и ги караше да напуснат.

            Може би, тук трябва да кажа как се връзваше с цялата картина фактът, че все пак тогава беше преди 10 ноември 1989 г. Сега уверено казвам: Ами никак. Сегашното училище е почти същото както тогавашното, с тази разлика, че преди се замисляха какво ще излезе от нас и така ни възпитаваха, а сега никой, мисля, не го прави. Но да спазвам поне малко хронологията на дневника си.

            Вече бях положил успешно кандидат ученическия си изпит, бях се записал в осми клас, бях си изживях щастливо по-голямата част от лятната ваканция и очаквах още по-щастливо петнадесети септември, когато една слънчева, щастлива сутрин на вратата ми позвъниха две усмихнати, щастливи момчета, които се представиха за ученици от Математическа гимназия и ми съобщиха щастливата новина, че от първи сме на бригада. Скачах от радост, благодарих им, разцелувах ги, почерпих го по един бонбон и цял ден място не можах да си намеря от щастие. Пародирам естествено.

            Бригадите.

            Каква полза от тях като щетите от нас бяха повече. Но сега чак разбирам, че това бяха най-добрите отрязъци от време, като изключим работата. Точно тази първата бригада, на която толкова любезно ме поканиха, ще я пропусна за малко и ще ви поднеса есенцията от останалите. Като цяло бригадите се деляха на два вида: “на полето” и “в консервения комбинат”. Този Консервен комбинат… да имаше начин да автоматизира всичко и веднъж за винаги да му се махнем от главата. Ама тогава нямаше да има какво да ви разказвам сега. А има какво. Обикновено преди да отидем на бригада там, идваха в Учкома директорът и други от комбината и “със сълзи” ни молеха да правим по-малко бели. Ние ги успокоявахме, колкото да могат да заспят същата вечер, че да починат за безсънните нощи, които ги чакаха за напред. Точно тогава се пуснаха слуховете от бригадирския фолклор: как в една тенекия били натъпкали цяла престилка и така била върната пратка за Япония, как били консервирали една дузина плъхове в буркани за краставици и т.н., и т.н. Е, съгласете се, можем ли да изпуснем такива славни възможности. Не можем! И отивахме някак весели на тези бригади.

            На една от тях класа ни беше разделен на две части. И понеже бяхме дали обещание да не консервираме плъхове и да тъпчем престилки в тенекиите, та си измисляхме други пакости. Ама така, де. Да не са ни давали идеи! Нашата група – групата с “тиковете” – трябваше да мие бутилки за нектари. Работата ни се контролираше от една жена, седнала пред една лампа, пред която минаваха шишетата и всяко петънце се виждаше отлично. Тиха женица. Поне така мислех преди да изпищи: “Спрете линията!”. Другата група – групата с “маниите” – беше долу в склада. Имахме един съученик. Разказват – седял си той от осем сутринта да четири след обяд на едно място и нищо не захващал. Но към четири часа се надигнал, поогледал и когато всички мислили, че най-сетне ще подхване нещо (защото бил взел един буркан), той го запратил в основата на съседния стелаж. Всичко се счупило.

            Бригадите на полето ни бяха представяни в романтичния хаинбоазки оттенък: китарките, вечерните огньове. Да, ама китарките бяха на касетофоните, производство на Accept, а огньовете бяха честа причина за паника и пожари. Спомням си, как командирът на бригадата ни беше забранил да пушим. Но след като научи една подробност, ни каза: “Пушете, моля ви се пушете! Но само не при цистерната с петрол!”

            Точно на една такава бригада трябваше да оплевим един блок с цвекло. Раздадоха ни мотики и ни заведоха да ни го покажат. Това, което стана по-нататък, стана по две причини. Първо: десет минути след като влезе първият в блока, намери цвекло. Второ: тревата беше до пояс. Тогава направихме следното. Разделихме се на три групи. Първата вървеше в редица отпред и спасяваше цвеклото. Като го подаваше на третата група. Втората, хванала мотиките като коси, помиташе де що има трева. Третата засаждаше обратното цвеклото. След тази операция блокът щеше да има изключително прегледен вид, ако не беше ни спипала моторизираната вещица (така наричахме бригадирката).

            И много, много други дребни щуротии по полето като замерване с домати - добре, че не беряхме дини – понякога, от които пострадваха и учителите, а после и ние; слагане на трева в палетите – за да се изпълни нормата… абе, весело беше!

            Сега да спомена за онази, първата бригада. Всички страшни факти като това, че тъкмо се запознахме с останалите от класа и учителите, тъкмо навлизахме в обичаите на тази Математическа гимназия и други ми се размиват… точно тогава, на тази първа бригада, срещнах нея. Нея, заради която разбрах какво е да си влюбен, какво е да си нещастен от несподелена любов, какво е да желаеш нещо толкова далечно и не можеш да получиш… Какво ли ви разправям. Навярно не съм първият и последният на този свят бил обладан от такова чувство. Мисля си дали не би било добре, ако първата ми любов не беше толкова нещастна. Но тогава нямаше да ги има дневникът, стихотворенията и в крайна сметка тези редове. А като се замисля по-дълбоко, виждам, че в крайна сметка щастливи стихове няма. Има благодарствени, но и не щастливи стихове. Това което ние наричаме така всъщност е духовният опиат на нещастния. Чрез такива стихове човек се мъчи да се откъсне от разрухата около себе си и да изпита поне за малко някакъв душевен комфорт. Но за опиатите ще говоря много, много по-нататък. И нека се върна при моята възлюбена, като донякъде задоволя любопитството ви относно нашата история, цитирам моменти от дневниците си и в крайна сметка, представя някои мои любовни стихове.

        Любов с погледи

Пада Слънцето към Хоризонта.

        Ето, идва моя глас.

И гори!... На любовта отровата

        гори във мен, във нас.

Качва се Луната на Небето,

        отегчена пак моя страх

да забия право във сърцето

        на Амур любовната стрела.

Вземам аз от дни предишни.

        Мъдростта на моята съдба.

Спомените, виждам, са излишни.

        Искам те до мен! Сега!

Слагам си ръката на сърцето.

        Пламъкът ми там гори.

Пламък на страстта… Но ето

        пак целуваш мойте устни

                                           Ти!...

         Сега е моментът да надникнем в самите дневници.

         “ По едно време се бях влюбил в едно момиче на име Камелия.А сега дори не я    поздравявам по коридорите на училището. Как стана това ли?

         Ами година и половина отношенията ни се изразяваха в разговори по телефона. После й се обясних и тя каза: “Ами какво да направя като не съм си казала Това е момчето?”. Предложи ми да останем приятели. Аз се съгласих и още се чудя защо. Много бях разочарован от нея. Не, че ми отказа. Не! А това, че като ми отказа мислеше единствено за себе си. И също така ме подканваше “малка любов”. Вярно. Наистина исках да има любов между нас, но в истинския смисъл на думата. Но тя не иска. А всичко можеше да е толкова хубаво!”

            Сега вече, от дистанцията на изминалите години от тогава, най-искрено и доброжелателно ви съветвам: Никога, за нищо на света, дори и за всичкото злато и всичките скъпоценности, дори и заради всичката бира не приемайте, ако след предложение ви отвърнат да си останете “просто приятели”. Такъв израз няма. Никога не можете да бъдете “просто приятели”, защото никога няма да изтърпите един противник между вас и другия. А иначе самата връзка си беше поредица от скарвания, сдобрявания, поздравявания и отминавания по коридорите на училището и т.н., и т.н. Сега мисля, че просто между мен и нея нищо не се получаваше. Камелия веднъж ми беше казвала: “Винаги след нашите телефонни разговори се чувствах на място.” Какво означаваше това – не ми обясни, но като че ли аз исках прекалено много от нея, а тя като не можеше да ми го даде се е чувствала някак потисната, комплексирана… Не знам. И сега не знам каква точно жена ми трябва. След сватбата ще съм убеден от нямане накъде, че точно това е тя, жената; но това като шега. Споменах вече, че по онова време Камелия означаваше всичко за мен. Затова след всяко наше скарване се чувствах толкова отвратително. Искаше ми се да не съм толкова емоционален и чувствителен. Искаше ми се някак си работите да се подредят от само себе си. И всеки път си казвах: “Няма да се разстройвам толкова”, и всеки път не се получаваше.

                            “Страстите не са нищо друго, освен идеи в първото си развитие; те принадлежат на младостта на сърцето и глупец е онзи, който мисли, цял живот да се вълнува от тях; много спокойни резки започват с шумни водопади, но нито една не скача и не се пени до самото       море” Лермонтов, Герой на нашето време

     Ще попитате защо е тази мисъл. Ами да ви отговоря. Смятам тя да ми бъде пътеводна звезда занапред, един чист Дон Кихот – търсех правдата там, където я нямаше, а именно в добрата съвест на хората. Такъв бях досега. Един глупак, вечно търсещ някаква истина и остро реагиращ на всички неправди, от което често се получаваха лоши последици за мен,      защото зад тези неправди стояха учители или властни хора, които за да ги разклатиш, а камо ли събориш бяха нужни много усилия.

                 Сега смятам да влагам повече разум и никакви чувства във всичко. Когато мисля това през цялото време си мисля за романа “Герой на нашето време”. Не си ли мислите, че героят от онова време е същият, както и от нашето. Не? Да направим тогава една съпоставка.

Социалното положение “тогава” е било средно заможен, може да        си позволи някои луксове; “сега”: Средно материалното състояние. Може              да отделя пари за по-особени неща. Сред хората “тогава”: можел да спечели   хората на своя страна чрез остроумието си; “сега”: Привлича ги към себе си чрез услужливостта си. Тази услужливост е повече за да ги спечели. Вяра в искрените    чувства “тогава”. Повод за забавление и подигравка, защото той не е притежател на такива; “сега”: Счита ги за нещо глупаво. надсмива се над такива хора. Склонен към интриги. Честолюбието “тогава”: Счита, че може да го пренебрегне заради своите идеали. Злопаметен, отмъстителен; “сега”: за него не съществуват      такова. Без него ще осъществи по-бързо целите си.

                Поразителни прилика, нали? Още по руска литература на сме взели произведението, на считам, че ще говорим, че времето е създало човека такъв,   защото той като малък е бил честен и чувствителен. Е? Какво излиза, че нашето време съвпада напълно с тогавашното. А дали има поне някакви разлики?

Но като че ли много се отклоних, да се върнем към темата, защо смятам да стана един от тези? Защото на тази земя няма място за правдата. И който я търси се отзовава в най-долните слоеве на обществената йерархия. Май мислите, че съм прекалено черноглед. Но за да се предпазим от дявола трябва да си го представяме по-черен отколкото е всъщност.

            Ето такива мисли ме измъчваха тогава. И аз ги писах на листи хартия в една тетрадка. Предпочитах да си останат там като си мислех, че от другата страна на листа има някой, който е готов да ме разбере, да ми повярва. Тогава бях на петнадесет.

                    Последния затвор

Мрачно изскърца вратата железна.

Тя влезе.

Дори със усмивка.

“Какво пък,

ще молиш ли пак да излезна,

да лумна отново ти пак ще поискаш.”

О, мила! Прости ми!

Ти знаеш –

мечтая да литнеш в простора от слънце заляна,

да върнеш живота на всичко.

Да зная:

Живея за нея, моята мила избрана.

Тогаз и градът ни ще бъде по-друг,

и слънцето даже, и южния полъх,

и зимния лес, и коварния студ,

и мечтата ми,

връх в небесата забола.

                                Излишно е всичко!

                                Напразни мечти!

Та тя сама те дотука докарва!

От всичко това страдаш най-много ТИ,

моя Любов, моя нежност и вяра.

Но виждам

задъхваш се в тази килия.

От НЕЯ отхвърлена, клета, сама

но обърни се!

Виж старата диря и продължи я,

за да е чужда за тебе онази

                                вековна тъма.

            Такъв е животът. Той има и лоши моменти. Но също така Животът ни учи, че след нощта – студената и страшната идва ден – топъл и слънчев.

                Целия този обрат който искам да направя няма да стане. Вече съм напълно убеден. Аз не мога да престана да обичам хората.

                И знаеш ли кое е най-хубавото? – че се събрахме отново с Камелия. И този път мисля, че ще започнем истинска любов. Веднъж й се обадих и й казах, че искам да я изведа сред хората. Тя просто се затворила в някакъв малък кръг от приятелки и толкова. По едно време ми се стори, че тя плаче. Разговорът ни надхвърли час. Тя ми каза, че иска някои неща, защото е свикнала с тях и не може да се откъсне: да бъде често с мен (може и по телефона) и да не се крием от другите. Аз й обясних всичко, без да спестя нищо. Обясних й колко много държа на нея, на нашата връзка. Помолих я да излизаме повече заедно – та аз не съм нападателен, ако от това се притеснява… Просто искам да бъде до мен.

            Наистина. Добрите ми дни винаги са били свързани с добри отношения с хората около мен. Може от устата ми да излизат парливи думи, но почти никога не са били със злобни намерения. Обожавам ги тези дни. През тях, мога да кажа, че съм живял истински, така както аз харесвам. Тези дни са ме крепили през годините от обиди, лош късмет, а споменът за тях ме е измъквал от тъмнината на останалите. И вече, когато си мислех, че всичко се е подредило и ще върви занапред само на добре, тогава Съдбата ти дава да разбереш, че тя определя това.

                Вчера, по-точно снощи с Камелия май водихме последния си разговор. Чаках я пред тях. Тя дойде и тогава си разяснихме всичко, което е било между нас. Практически се разделихме. Когато я попитах защо не иска да ходим заедно, тя ми отговори, че смята и е сигурна, че не може да ми даде тези чувства, които искам. Смята, че не може да има любов между нас. На въпроса ми “защо”, отговори, че ако не ме е обикнала преди да й се обясня в любов, значи любов не може да има. Моят коментар: “Камелия е не-ориентирано хлапе!” ( Нейни са тези думи), което робува на своите предразсъдаци. А също така каза, че вече сме били опитали да създадем любов между нас макар аз да не виждам такъв опит. Тогава Камелия ми каза, че си спомня за един разказ за един замък, който бях написал заради нея:

                “Сега ще ти разкажа как си представям отношенията ни с теб. Вървя по път. А отстрани – нищо. Вървя, вървя, а по едно време пътя се раздвоява. Десният път отива на някъде и внезапно свършва, а нататък нищо, черно нищо. Не искам да тръгна по този път, защото той за мен не води наникъде. Това е раздялата с теб. Тръгвам по другия и усещам, че ме обгръща странна червена светлина. Стигам до една планина, а на върха й – крепост. Стара, средновековна крепост. Стените – рубин, кулите – диаманти, вратата – злато. А отгоре тече ручей. Не знам от светлината ли е, но ми стори, че край мен тече река от кръв. Продължих нагоре. Стигнах върха, но не влязох в крепостта през вратата, а започнах да се катеря по стената. Рубинът все повече ме заслепяваше. Изкачих се и какво видях… вътре градът – обикновен. Къщите – камък и дърво. Нищо особено. И най-интересното и страшното е, че градът нямаше и най-малка, обикновена църква. Нямаше вяра.”. Това беше разказът. А ето го и продължението: ”Тръгнах да слизам и не защото се разочаровах. Искам от този камък и дърво да построя стена, а рубинът и диамантите, с тях исках да построя църква, училища, театри… Но ми казаха “Върви си!” И аз, винаги послушният, си тръгнах. Не спомням как стигнах до долу, но все се обръщах и ми се стори, че светлината отслабва; градът нямаше този вид, с който ме посрещна. Вървях по обратния път и стинах до кръстовището. Но! Не може да бъде! Там имаше още един път. Не ми оставаше нищо друго, освен да тръгна по него. И винаги ме преследваше онази рубинена светлина,         но по едно време започна да отслабва и я замени някаква зелена. Облъхна                      ме някаква свежест. И чак сега разбрах, че онзи замък беше нещо създадено да съществува, но не и да живее.

                 И дълго си мислех дали тази втората крепост няма да е като първа       та. Но винаги мога да се върна на това кръстовище. Човек, който не се е лутал в живота си не може да знае истинската цена на “правия път”. Но дали винаги ще има друг път. И колко ли пъти още ще се връщам.

            Да ви кажа, ако не знаете. В живота ще се нагледате на кръстопътища, един от другия по-примамливи. А проблемът е по кой път да тръгнеш. Едно време рицарите (вж. Сервантес) са оставяли конете сами да избират по кой път да тръгнат. И аз сега се оставям на Съдбата тя да избере – ако приемем, че ние яздим съдбата (а дали не е обратното). Този низ от кръстопътища се завърта в една рулетка, на която залагаш само веднъж и не се знае дали въобще ще спечелиш нещо. Да. Животът е комар, а Съдбата е колодата с карти, в която само една е печелившата твоя карта. И никой никога не знае дали и това е тя.

                    Играят си просто

Едно е ясно:

че всеки ще умре, другарчета!

А и е ясно,

че съдбата като че със зарчета

                    играе със нас.

Настигат ни.

Отдясно изпреварват, тарикатите!

Ти отгатни

дали Законът е раздавал картите?

        Да-да. Играят си със нас.

Висока крепост.

И дългите дни на обсада.

И виж нелепост –

вятър дъхва и вратата пада…

        Играе си със нас.

Върти се всичко

И Злоба, и Пари, и Власт,

и неподозиращата свойта сила

Рулетка, върти ли се

                    върти в захлас.

Жетоните – това сме аз и ти

Разбираш ли сега! Играят си!!

                    Със нас!!!

            За нищо не съжалявам така много, както за пропуснатите щастливи мигове. Може би, ако ги бях изживял, щяха да бъдат по-обикновени, но поне щяха да са реални. Когато видиш как твоето щастие профучава край теб като луксозна лимузина край прашен стопаджия – тогава се чувствуваш на дъното. А когато и една твоя любов към някого се изпари във въздуха – вече си най-нещастния човек на света. Тогава, може би току що са отшумели веселите детски мигове, а на тяхно място, като нещо напълно естествено са дошли проблеми, ядове и нещастие. Тогава, може би вече си попаднал в калния порой на зрелия живот, от който редки щастливци са успели са се измъкнат. Аз желаех да съм от тях.

                Защото не искам живота ми да няма смисъл, както у някои хора. И сега си спомням колко хубаво беше, когато бяхме малки, когато бяхме сред приятелите си и приемахме всичко – и живота и Света – като една шега, като една игра. Тогава животът беше по-хубав. Обичам да изравям от съзнанието си всички тези хубави моменти. Те страшно много ми помагат.

            И винаги съм си задавал въпроса: “Какво трябваше да направя, за да вкуся от това щастие? Заслужава ли си всичко това? Какво искам от Живота? Какво искам от Нея?” И много рядко съм си отговарял по начин, който да е устоял на изневерите на Съдбата. А, вероятно задавайки се тези въпроси, аз философски откривам света, както малко дете открива ходенето. Защото отговорите са крачките, които правим в живота. Някои хора крачат уверено, други внимателно, а трети направо неумело. Аз тогава едва прохождах. Но се радвам, че прохождайки мисля напипах неясната граници между бруталността и пресметливата неувереност – между онези характери, които без почти никаква мисъл се втурват с главата напред и онези, които премисляйки откриват истината, но до последно се съмняват дали това е тя. Като диалога на Конфуций: “Аз знам, че ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш…” Въпросът е къде да поставям точката в изречението. Тя винаги е била свързана с обстоятелствата, но никога не съм срещал толкова умни хора, че да я поставя поне на четвъртото “зная”. Или пък всеки мисли другите за глупави и бърза да свърши това изречение. Ако нищо не разбрахте – вредно е да се замисляте.

            С Живота нещата бяха зле, а с Любовта – още по-зле. Неуспял в една любов, юношата винаги след като се осъзнае се хвърля в друга. После в друга. В някоя успява, а след това разбира, че просто е експериментирал.

            Какво е любовта? Един много, много стар въпрос. А дали не заради този въпрос човекоподобната маймуна не е проговорила? Никой не знае също и защо любовта и омразата вървят ръка за ръка. Аз все си мисля, че любовта не бива да бъде търсена в душата като изгубено от стадото агне. Във всеки от нас любов има. Любовта ще дойде сама и е безсмислено да я пилеем в търсене на преходни моменти, които отлитат и никога не се връщат, а също така и по този начин да охладняваме към хората. Любовта и омразата са огънят, през който е било писано на всеки един от нас да мине. Но какво са те?

 Въпроси

Питаш ме какво е любовта ли?

Тя е като чуден сън наяве.

Да скиташ из нощни квартали,

сън, покой и дух да те оставят.

Питаш ме как да обичаш?

Както принцове любят принцеси.

Но вместо по книги да сричаш

най-добре питай сърце си.

Питаш ме как да разлюбваш?

Знай: Няма такива пътеки.

Разлюбваш – значи погубваш.

Залюбиш ли, люби навеки.

            Не си мислете, че едно пакостливо хлапе като мене тогава чак толкова се е замисляло върху тези въпроси. Тогава бях ученик, все пак. И каквото и да се случеше, негласния девиз ни беше: “Купонът продължава!” Както вече споменах в Математическа гимназия, не само в междучасията, беше толкова интересно, че можеш да вървиш с един тефтер из коридорите и да записваш. Ако го бях правил тогава – щях сега да направя някой издател милионер и то мулти-. Ще спомена само, че нашият клас беше оплетен с интриги, които и Версай никога не виждал. Като започнем с поделянето на осемте ни момичета на двадесетте момчета, минем през “войната на учителите” (кой е по-добър от другия) и свършим с редовната тънка политика да бъдем пуснати поне една минута по-рано, за да успеем да си купим закуски.

            Закусвалнята. Винаги особено място в училища и учреждения. В нашето школо тя беше арена на ожесточени битки – раздай по един стол и една тога и те ти гладиаторски борби. Оня ученик, от горните курсове – същия, с елегантния плонж – отиваше междучасието на лавката, оглеждаше снизходително тълпата, застанеше до нея… Едно рамо и е пред гишето: “Лелче, дай две карниери, три питки, една кифла, една боза и нещо за ядене!” Лелчето му даваше всичко, а той: “И да не продадеш всичко, че следващия час пак съм тука!”

            Веднъж имахме руски език при зам.-директорката Момчева. Останалите паралелки бяха в луд страх от нея, а ние имахме чувството, че ни е била винаги съседка. Пример за това е следното: Красимир – Блейка влиза в часа след Момчева с 3 минути закъснение.

            - А-а-а! Красимире! Къде се губиш? – Момчева вадеше интонации, сякаш три години, а не три минути не са се виждали.

            - Ами… Другарката Радушева ме задържа…

            - Добре, добре! Сядай! – това си беше естествена проява на колегиалност. Но след секунда изражението й показваше, че нещо не ясно съвсем. – Абе, коя е тая Радушева?

            В това време целия клас прихна, защото никой вече не се сдържаше. После обяснихме, че става въпрос за Иванка Радушева – продавачката на лавката. И часът продължи.

            А сега ще ви разкажа за някои интриги. При такова съотношение на силите би било редно няколко момчета да са кандидати на едно момиче. Но имахме случай, когато беше обратното. Две момичета щяха да се избият за едно момче, което за кратко ще наричам Дон Жуан. Не знам този Дон Жуан коя от двете обичаше най-вече, затова едната ще я нарека “едната Първа дама на сърцето му”, а другата – “другата Първа дама на сърцето му”. Нашият Дон Жуан доста пресметливо беше разбрал, че всички момичета са на принципа: “Коя, бе! Оня въшла ли, бе?!” и по този начин караше едната Първа дама и другата Първа дама на сърцето му да засвидетелстват една през друга своята голяма преголяма любов към него. И така те си плуваха по спокойната река на времето, но това спокойствие винаги предвещава голям водопад. И той се оказа пред тях. А в народната песен се пее: “Тежко му, горко, който си люби две моми. “ Не знам дали народния творец е имал в предвид това, което се случи при нас. Защото никога един мъж не се чувства по-несигурно, от когато жена му и любовницата му се съюзят срещу него. Ако нашия Дон Жуан пък беше действал на принципа: “Всяко чудо – за три дни.”, щеше да бъде къде-къде по-рахат, а той се втурна да оправя положението. И винаги, когато едно положение започне да бъде оправяно – то се влошава още повече. Така, че плана, който измисли нашия Дон Жуан беше предварително обречен на провал.

            А планът беше следния: понеже нашият герой видя, че не може по никакъв начин да скара двете си Първи дами на сърцето, то реши да скара другата Първа дама със сестра й. А те двете винаги се били драчели, така, че нещата седяха от добре по-добре. Така той каза на една наша съученичка да доведе другата Първа дама на сърцето му и сестра й на една дискотека (бал ако щете). Щял да обсипе с дъжд от безразличие тази друга Първа дама и щял да танцува цяла вечер със сестра й. И ето ти го скарването. Да, но този сложен план беше много вероятно да се пропука някъде. И той се пропука. Тази съученичка – посредничката не казала на сестрата, а изпяла всичко на Първата приятелка на другата Първа дама на сърцето му. Така вместо другата Първа и сестра й на бала дойдоха другата Първа и Първата й приятелка. А това си беше чист провал. Тогава, за да не е пълно поражението нашият Дон Жуан отиде при другата Първа дама на сърцето си и я попита какво прави сестра й. Дамата се нацупила и това беше вече поне нещо, но нашият герой беше много нещастен. Така мина третия ден от чудото. На шестия обаче в приятелски разговор между двете Първи, другата каза, че се натискала по-малко на Дон Жуан, защото в прекомерната си любов едната Първа можело даже да й оскубе косата. При тези думи едната Първа дама първо леко се засмяла, после станала сериозна, после още по-сериозна и когато приличала вече на няма да казвам кое влечуго, готово за атака, изсъскала, че няма абсолютно никакво намерение да й скубе плешивата глава. “Коя? Аз ли съм плешива?! Ами, я се погледни ти, бе…” Това беше на шестия ден, а можеше да бъде и на третия, ако Дон Жуан не беше предприел нищо.

            Такива работи ставаха из нашия клас. А може би ставаха и из цялото училище, но във всеки случай не бяха постоянно. Затова ги помня толкова добре. В противен случай просто свикваш и не обръщаш никакво внимание.

            Но все пак тези “маневри” убиват порива на любовта. Правят любовта малка. А малката любов е като малка рекичка – прецапваш и продължаваш. Но иначе погледнато в голямата любов можеш да се удавиш. Аз, въпреки че представих този случай в забавна светлина, той беше донякъде и сериозен, защото всеки си има свой душевен мир. А младите хора може би са по-мъдри в любовта. Едно момче може да обича с години някое момиче и да не му се обясни по ред причини, докато възрастните се страхуват любовта, мигът да не отлети и някак бързат. Заради една такава моя силна и несподелена любов се роди един цикъл от стихотворения, които считам за най-добрите си и надали някога ще имам вдъхновението да ги надскоча.

Сезоните и любовта

/цикъл стихотворения/

Любовта е като огън.

Любовта е дар от Бога.

Любовта е тази сила,

без която аз не мога.

Любовта не казва “Сбогом”.

Любовта дори не спи.

Любовта духа пропила

го окриля в мрачни дни.

Есенни листа

Черно и сиво

Върви земята под краката ти.

Вървят дърветата край тебе.

Вървят секунди на ръката ти,

на черна сигурност отпреде…

Стои. Дълбоко във душата ти

стои угасналата нежност

Стои умислена със свраките,

накацали на сива безнадеждност.

Сиво и бяло

Потънал в ежедневна самота,

потънал в скучното си аз,

намразил тази черна сивота,

съзрях аз две очи като елмаз…

Очите…- те не бяха остри,

не бяха хитри или зли,

не бяха те врати залостени,

а канеха във свойте дълбини.

Зимна самота

Леден покой

Студени сенки по стената,

огънят в камината мълчи.

Тъга измъчва ми душата,

тъга по твоите очи.

Студена ледена завивка

покрива моето лице,

а топлата твоя усмивка

кътам аз в свойто сърце.

Нещо живо

Ледено бяло мъртвило

мойто сърце покорява.

Гарвано-черно мастило

мойте очи заслепява.

Едно врабче на перваза подскочи.

“Влез, миличко, тук се стопли!

И тръгвай! Път ще ти соча –

на мойта любов целувки носи!”

Безкрайни секунди

Очакване, дълго, мъчително.

Очакване славния полет.

Очакване така уморително

на живота и нежна пролет.

Пролетни трепети

Последни капки от капчука

Цъфтят кокичета в лехата ни,

цъфтят във своя образ нов,

цъфтят мечтите във душата ми,

мечти за пламенна любов.

Лети, високо над главата ми

лети си птичка и си пее.

Дори умислените камъни

поискаха да литнат с нея.

Първото цветче на сливата

Сънувам: Слънцето ме гали

със свойте пролетни лъчи.

“В чест на любовта – видя ли –

сливата навън цъфти.”

А цветчетата й като ласка нежни,

като обич мили и добри.

В две листенца белоснежни

видях аз твоите очи.

Май

Радост, бликаща отвсякъде,

радост – на твойто сърце зов.

Радост, впуснала се отнякъде

да се влее в нашата любов.

Летни вечери

Залезът беше красив

Благодатна лятна прохлада

влюбено сърце облива.

Тиха неземна наслада

страстни устни пропива.

Дъх на розите червени

гали този нощен час.

И от него упоени

сме щастливи ти и аз.

Едно лице на Амур

Виж Луната, колко е красива!

Виж цвета й, колко й отива!

Виж усмивката й – топла, нежна,

любовта й като нашата безбрежна.

Тя е там – царица сред звездите.

Нощите й са на любовта ни дните.

Дни на нашата любов, красиви

дни на нашите сърца щастливи…

Не сънувам ли кажи?! Кажи!

Излъжи ме, че си ти!

Идват облаци…

 …

 Не гледай!

Окапали листа

Лети земята под краката ти,

лети и вятъра край тебе,

летят години от съдбата ти.

Летят, летят… и закъде ли?...

Епилог

Горят сега на света две сърца

песента на които от тях не е чута.

Заключена е любовта им врата

от двете

 страни

 на която

 се лутат…

 Любовта е като огън.

         Пепелта е като сън…

                В същото това училище, по същото това време на мен ми се случи нещо, което се случва само на някои хора и то само един път в живота. Срещнах едно       момче.

                Забелязахме се от пръв поглед. Е! Вие да не си помислихте нещо! Хайде не мислете, до като не ви обясня. Забелязахме се, защото си приличаме страшно          един на друг. Скоро открих, че по маниери си приличаме и по начин на мислене. Само че започна нещо лошо. Изглежда и аз, и той сме си мислили, че когато единия се доближи много до живота на другия ще представлява заплаха за него.

            Да. Тогава срещнах свой двойник. Но това не беше просто двойник, а с него си приличахме по всичко, дори по начин на мислене. Той дойде в нашия град от друг, по-малък и аз просто виждах как щеше да изглежда моето лице, ако бях живял по друг различен начин, по който беше живял той. Психологията ми е любима наука и, бих казал, че съм повече от средно добър психолог. Затова той за мен представляваше особен интерес. Аз не го смятах за “някой друг”, а гледах на него като на себе си. Мисля, че той интуитивно усещаше всичко това и по същия начин гледаше и на мен. Опитах се да се сприятелим и донякъде успях. Но в приятелството има голяма доза откривателство, а такова при нас не можеше почти да има, защото бяхме еднакви. По такъв начин нашето приятелство беше изконсумирано (вече споменах за тази дума преди) още преди да е било.

                … И така мене ми трябва приятел на душата. Опитах се да направя такъв някое момиче, но уви. При момичетата постоянно трябва да се наблюдаваш да не объркаш маниерите. Виж при момчетата е друго. Те не искат да им се усмихваш мило, постоянно да ги забавляваш като деца, въпреки, че има и такива, да им предлагаш стол да седнат и т.н. Именно за това искам момче за приятел на душата. Исках моя двойник да ми бъде такъв, но не. Подхождах ме един към друг много егоистично. Искам за приятел ексцентричен човек. Да не се побира в никакъв шаблон. Може би има такива хора, но такъв още не съм открил.

            Винаги оставам замислен, когато се сетя за този мой двойник. Мисля как бих живял, ако животът ми не беше този, който е сега. Кой е определил, че трябва да живея точно по този начин и защо. Вярвам, че има някаква предопределеност, но в каква степен е тя. Дядо ми казваше, че всичко ти е писано и което е писано ще стане. Аз мисля, че няма нещо, което да не е било писано на небето и да е станало за земята, т.е. имаме все пак някакъв избор. Но от всичко това би следвало, че всеки се ражда с някаква мисия или пък с някаква малка задача, невзрачна, но без която светът ще бъде друг. Вярно е, че понякога съм проклинал Живота, но нали си е мой.

            Много подобни истини казва и баба Ванга, към която тая най-дълбоко уважение, защото колкото смела трябва да е тази жена, за да има радостта от живота, след като е видяла мрачни картини от бъдещето. Може би тя ме вдъхнови при писането на следното стихотворение.

На себе си

Седят и пият.

Поливат там нещо.

Тази сладка ракия

ги измъква от днешното.

Седя и аз със тях.

И пия.

А животът ми –

на времето това клето

 сираче,

седи срещу мен,

 мълчаливо момче

 и то пие.

 И плаче.

С бяла проста дреха,

с дълга коса и

 поглед блуждаещ,

търсеше свойта утеха

от себе си,

 от своя бавен,

 мъчителен край.

Сиви, неземни очи

той впиваше във всяка чаша.

Истината за него отдавна

 се скри,

затова той себе си

 вече изпраща.

Старчески бръчки на младо

 лице-

отразяват те гибелни мисъл.

Зная, че тоз благороден младеж

в себе си е потънал

 и от себе си слисан.

Отпи пак и вдигна очи,

а те ме видяха

 и блеснаха сини.

Познаха ме значи

 тези очи,

господаря си те познаха

 след толкоз години.

Стана той- така и аз.

Излязохме.

 Навън пустош безмерна.

Денят тук беше сив.

 Нощта на всякъде

 си беше черна.

Прегърнах го –

 това го стопли.

Така вървяхме

 четвърт час.

Не знаехме от де да почнем –

 той ли първи или аз.

- Аз съм – рекох му –

 твой господар,

осмислящ твойта същност,

 твоя разум.

Твоят дух, дал себе си във дар

на теб,

 понеже ти не си напразен.

Ти си моята реалност,

допираща ме пак до този

 свят.

Опитът ти, знай, не е нахалост

и силата на

 един велик кръговрат

ще ме спре да ти дам

 всичко, за жалост.

Свойта жалка преходност разбрал

 той наведе глава,

от очите му бликнаха сълзи.

- Недей – му казах –изходът не е

в това. Оцелява само този, който

 търси.

            Когато вече малко по малко започнах да помъдрявам, когато върху мен вече тежаха някакви отговорности, когато в края на краищата се осъзнавах като човек - разбрах, че всичкото което исках от този живот нямаше да мога да го изживея в още десет такива. Така върху мен се стовари някакво отегчение или досада заради невъзможността да правя това, което исках. Тогава хората около мен започнаха да ми се струват скучни, а битието ми сиво и незадоволително. Може би това е валидно за всички от зодия Близнаци – да искат всичко, за кратко време и почти наготово. Даже родителите ми са ми казвали, че е трябвало да се родя в семейството на милиардер, че да може да поеме поне част от прищевките ми. Пък и как така всички идеи които ми идваха в главата все изискваха солидно финансиране, затова и си оставаха само идеи. А на фона на всичко като включим и, че училището беше понякога скучно и – от друга страна – да речем ми се случеше да попадна на момиче, в което няма нищо интересно или ако е имало е било само евтина реклама, то представяте си, че доста често моето психическо състояние да речем е граничело с депресия.

     21.01.1989г. събота 22:50 часа

                Вторият ден след зимната ваканция.

                Туй училището в сравнение с добре прекараното време е много (слаба е думата) ужасно (не, не е това), адски скучно нещо. Вече учим следобед и страшно се изморявам докато свършим. Всичко започва отначало, всичко става пак един сън, едно такова скучно и никакво, сиво и отегчително. Лошо! “Абе дай да го избутаме това училище – думи на един приятел – и да си ходим”. То да го избутаме! Ама къде ще ходим след това?

                Но като крайна сметка пак сме в клас. Не знам. Вече не виждам смисъл да седя там, а какво ще става като съм студент… може би казармата, родната ще ми разкрие хубостите на ученическия чин, но какво да се прави – живот. Това е то.      Няма къде да избягаш. Но на мен все ми се иска да го разнообразявам, пустия му   живот, че не го знаеш кога ще свърши. То всъщност е доколкото сивото има различни десени. Мразя шаблона и виждам как хората живеят по шаблон. А това не знам за какво говори. Винаги съм обичал ексцентричното, но да поясня – не е ексцентрично това да пиеш или по-скоро да пиянстваш. Това е отречено от обществото, но не можеш само по тази причина да го вършиш. Защото – виждате ли – те го отричат, дай да го правим. Напук. Аз не съм тръгнал да правя никому напук, освен ако случаят не го изисква. Или образно казано ексцентърът пак е център, но друг, а ексцентричното може да доведе към прогрес. Ексцентричното като глагол, като действие.

            Забележете датата пред този пасаж от дневниците ми. Точно преди известната дата десети ноември. Тогава духовете бяха разбунтувани. Горбачовската постройка беше набрала скорост и всички в България чакаха по щастливи дни. Не искам да ставам хроникьор на една революция, а споменавам това за да видите в какво раздразнение са ни привеждали всички неудачи в образователната ни система. Ще спомена само това, че някъде учениците бяха по-интелигентни от учителите си. И аз това по-нататък го изпитах върху себе си, когато се преместих (както му беше тогава реда с УПК) в един от Шуменските техникуми, който тактично ще премълча кой беше. Осемдесет и девета година по моему беше началото на края. Но какви редове откривам и то още от началото на тази година:

                Въобще всичко върви на лошо. Всичко деградира. До къде ще стигнем – не знам. Не знам… То като се тръгне да се променя, може и правилното да          объркаме. Ако въобще още има необъркано в тази държава.

            Последвалите събития ясно показаха, че в тази държава има още много, много неща за объркване.

                Ей на – младото поколение, т.е. ние – в нищо не вярваме. В нищо! Причината според мен е в това, че ученикът или иначе казано подрастващият няма накъде да мърда – той е затворен в определени граници, които не може да напуска, под страх от опропастено бъдеще. И какъв парадокс – кой може да тури петно на живота му – един даскал с една характеристика.

                Май всеки е един свободен затворник…

            Нямаш ли пари – няма власт. Нямаш ли власт – нямаш свобода. Този принцип може би ще важи докато на света има пороци като алчност, властолюбие, корист, злоба, завист или просто докато има хора. Въпреки, че човешките принципи дори и по принцип не надживяват никога принципността, този май е вечен. На практика човекът с него е оковал сам себе си и се е превърнал в негов роб. Но българинът, мене ако питате – най-мъдрия човек на света - е казал: “Всяко зло за добро.”, въпреки че пак българин е допълнил: “… на противника.”

            Робството и свободата винаги вървят едно с друго. Робството на парите е поставило човека в положение страстно да търси свобода. И той е открил свободата на бедния, свободата на нищия, свободата на онеправдания. Това е духовната свобода. Дали това робство не е създало културата. Дали петвековното ни иго не е въздигнало до недостижими от други народи висоти нашия фолклор. Защото свободата се жадува най- силно когато ти я отнемат. Българинът вече започна да открива тази свобода на бедния. Дай Боже да не я разбере напълно! Парите са нещо лошо, но още по-лошо е да ги нямаш. Избираш между двете злини по-малката. И дано не започнем да наричаме последната с името “добро”.

            Но да се върнем към онзи януари осемдесет и девета. Тогава вече виждах как често добрите помисли се заместват със зли намерения. Прекрасните идеи с некадърни изпълнения. Добрите пожелания с лоши последствия. Красивите думи с грозни дела. Честната любов е бакалска пресметливост. Да продължавам ли? Тогава виждах неща, които ги е имало и преди, но тогава бях шокиран от тях. Тогава се отвращавах, а после по принуда се примирявах, защото нямаха друг избор. И все се питах после дали не съм прекрачил онази граница, зад която вече си обикновен, безскрупулен индивид. И мисля, че съумях да свикна с тези неща като даденост, но се опазих да не ги използвам.

            Така тези всички малки нещица, къде насила, къде по мое убеждаване впоследствие, че няма друг изход, ме побутваха в тогавашния прав път (а сега и на път няма) така, че моята свобода беше ограничавана по етапния ред на държавата – общество. И аз подобно на еволюцията на човешкия род откривах свободата на затворника. Откривах музиката, поезията, природата, философията на нещата, откривах цената на един истински приятел и много други духовни свободи.

Разговор със стар приятел

Здравей, Луна!

Защо си днес така умислена,

хей, Луна?

Не виждам графинята мъдра, изискана,

даваща жизнена мощна доброто

в това гибелно царство на злото,

в тази тъмна, страшна и потайна нощ.

Хей, Луна!

Защо си днес толкова бледа?

Кажи ми, Луна!

Колко време вече, откакто те гледам

и виждам едно тежко бреме те гложди

и страшни, нерадостни мисли

 да те спохождат

в тази черна нощ, пропита с

 престъпления.

Ехей, Луна…

Защо си днес толкова тъжна?

Недей, Луна!

Да можех някак по въжена стълба

да се кача там при теб,

 да те зарадвам със нещо,

да ти изпея песен,

 да си поплачем по вчерашното…

животът ни вече не е така лесен…

Хей, Луна!

Защо въобще си такава съчувствена?

Бъди твърда, Луна!

Не тъгувай по нашата младост изгубена,

по нашите идеи, сънища, смели мечти,

на които свидетел единствен

        и изповедник

 си ти…

И единствена знаеш кое безвъзвратно

от живота изтрито,

от тълпата измито,

от окото ни скрито,

от главата избито

е пръснато

 и не можем

 да върнем

 обратно…

                 10.02.89г.Петък

     В понеделник… Защо не съм го написал в понеделник? Търпение! Та в понедел-  ник след двата нулеви часа по свободно избираема подготовка по математика,        после по алгебра, че в по-следващия по информатика започна нещо да ми е лошо, а още от преди няколко дена стомахът ми беше разстроен. Тогава си казах: “ А бе, Людмиле, и без това ти е скучно – що не вземеш да отидеш при докторката да те прегледа, пък и можеш да откачиш някой ден.” И си взех тетрадките, и си излязох, разбира се с разрешение от преподавателя. А ситуацията беше следната: Брат ми го натириха в инфекциозното отделение в болницата заради някакво разстройство, че можеше и мен нещо да ме напитило. Поради тези причини крачех залитайки към лекарския кабинет, защото имах и температура. Трябваше там малко да почакам – имаше хора, които като мен претендираха, че са болни. Но как да е – влязох. Казах на доктора, че съм отпаднал, че може би имам температура, имам разстройство… Но като че ли докторът не повярва много на това. Сигурно не го чува за първи път. Тогава извадих авторитета на брат си, като казах, че са го взели долу-горе със същите симптоми при заразно болните. Изглежда се познаваха двамата с доктора, защото последния изяви голямо желание да ме вкара и мене вътре. (После се установи, че наистина се познавали.) Но като казах, че брат ми е изписан преди три дена – това смекчи нещата и ме изпроводиха само на изследвания, без да ми дават рецепта. А какво да правя докато по    луча резултатите след три дни? И аз се върнах в къщи и легнах. А положението ми беше наистина тежко. Имах температура 39 градуса, така че дори и въглища          нямаше да ми трябват. Майтапя се. Имаме си парно. А докторът не ми каза дори дали да ходя на училище или да си седя в къщи, та изхождайки от голямото му желание да ме заточи в болница заключих, че трябва да си седя в домашния лазарет. А! докато бях още при него сестрата оформяше някакво “бързо известие”, като за мое щастие не беше за погребалната служба, а за епидемиологичното. А това последното трябваше да ме вкара в инфекциозното, а мен ми се живееше, но в крайна сметка това не стана. А докато си седях в къщи – да не дава Господ втори път такава почивка – трябваше да гълтам постоянно хапчета, чаеве и постоянно ми се спеше. После научих, че трапезата ми се състои само от хляб, картофи и сирене. Абе, майко болен човек съм, искаш да ме умориш ли с тази новина? Че казва ли се така направо… Обаче се оказа, че ястията, които могат да се приготвят са доста и се получава следното:

                                          Меню

                                                                 6-9.02.1989г.

                                                                 гл. готвач-

                                                                 майка ми

      Тема нулева: Диета (глад)

      Тема първа: хляб

                  1. Хляб препечен незадушен

                  2. Хляб препечен задушен

                  3. Хляб непрепечен

                  (солта отделно)

      Тема втора: Сирене

                  1. Бучка

                  2. Настъргано

      Тема трета: Картофи варени

      Тема четвърта: Хляб със сирене

                  1. Непрепечен хляб със сирене

                  2. Препечен, задушен хляб със сирене

                  3. Препечен, незадушен хляб със сирене

      Тема пета: Хляб с картофи

                  1. Непрепечен хляб с картофи

                  2. Препечен, задушен хляб с картофи

                  3. Препечен, незадушен хляб с картофи

                  4. Мечка – картофи в хляб(може и сирене)

      Тема шеста: Сирене с картофи

                  1. Варени, обелени картофи с бучка сирене

                  2. Варени, обелени картофи с настъргано сирене

      Тема седма: Хляб със сирене и картофи

                  1. Непрепечен хляб с бучка сирене и картофи

                  2. Препече, задушен хляб с бучка сирене и картофи

                  3. Препечен, незадушен хляб с бучка сирене и картофи

                  4. Непрепечен хляб с настъргано сирене и картофи

                  5. Препечен, задушен хляб с настъргано сирене и картофи

                  6. Препечен, незадушен хляб с настъргано сирене и картофи

     

                  Цени народни

                                                                 Добър апетит!

                 Както виждате и най-изисканите ресторанти не могат да се похвалят с  такова меню. И всичко това за едно разстройство. Ужас!

                Как да е – оздравях долу-горе.

     А в сряда си взех отрицателните резултати от изследванията – и при лекаря. Да, ама него го нямаше. Срещнах ме се чак следобед. Бях научил от майка си, че със сестрата били съученички от първи клас, та викам, оправих си неизвинените.

     Вече бях оздравял и не ми беше толкова черно пред очите, та можех да огледам какво става пред един лекарски кабинет. То целият свят е сцена, ама като тази няма никъде. Двама се уточняват кой какво ще каже на лекаря, че да не се повтарят. Друг пък го боляло едното око – не разбрах кое точно, щото се държеше ту от лявата, ту от дясната си страна. Трети пък си биеше шамари за цвят… въобще какво ли не прави ученикът, за да се махне от училище и донякъде има право.

                Влязох при лекаря. А сестрата ме пита дали имам кръвно. Казах й, че все някакво ще трябва да имам. Тогава тя ми го измери на два пъти с два апарата, но така не установи кой е разваленият. Сега вече лекарят ми написа рецепта – Амидофен и Витамин С. Страшно! Въобще не си харчих парите. И без това хапове не исках да виждам.

            Най-различни работи се случват през живота на човека, но да не му се случва да попада в българска болница. Аз тогава се отървах. Но като завърших десети клас обаче, не можах да се отърва от така нареченото УПК. Неговата цел беше иначе добра: да ни даде някаква професия, че ония с голямото самочувствие които кандидатстваха Право в София да има какво да работят като не ги приемат. Иначе си губехме най-цената година преди кандидатстудентските изпити. Така аз, заедно с останалите мои връстници, имайки щастието да минем през скуката, наречена УПК, влязох в един от шуменските техникуми. Скривам името му въпреки, че в последствие няма да ви е трудно да се сетите кой е бил точно. Правя това заради неласкавите си оценки спрямо преподавателите там. Единствено съм доволен от моя класен ръководител – рядко човечен човек. Хората са казали: Човек за човека е вълк. Защо вълците са база за сравнение? Та те ни надминават даже по човещина. Какво се чудим, че добрите хора са рядкост? А тоя тип хора почти отсъстваше от този техникум.

     15.10.’89г.

      Тъй ли иначе лятото мина бързо. Преместих се в (еди кой си) техникум на града. Училище с абсолютно ниска интелигентност, като започнем от даскалите и завършим с горните курсове. Казвам “горните”, защото виждам как влизат толкова хубави хора и излизат под общия знаменател възпитаници на този техникум. А пък от учителите имаше един, който чухме да казва: “Млъкнете, бе тъпанари!”. И това пред целия строй. А! Там ги строяват. Но като цяло ще се изкара някак си. Класът ни е от силни ученици. (не разбирай зубрачи!)

                Първите двадесет дни бях ме на бригада за ябълки в Радко Димитриево. Ябълки имаше, но пък нас много ни нямаше.

Спирам дотук, защото пак ще се върна на темата за бригадите. Тогава в този техникум усетих какво е скука. Защото нито междучасията им бяха като междучасия, нито часовете като часове – имаше учители на които аз можех да им преподавам. Съвсем откровено го казвам.

     Скуката е страшно нещо. Имаш време следващ том на “Война и мир” , ама не знаеш какво точно да кажеш. УПК^-то ни губи времето по всички показатели. Например на практиката имаш да вземеш един детайл, тежащ не повече от половин килограм и да го поставиш на друго място. И това от 7:30 до 11:30 часа. Страхотна глупост, значи. В училище ни занимават с техни си работи. Аз, че няма да работя като такъв – няма. Така че около мене – глупости.

                 А из града – нищо интересно. Излезем с приятели и не виждаме никого. Нямаме никаква връзка със старите ни съученици. Гледаме хора наизлезли, ученици повечето, но не познаваме никого. Има едно неопределено брожение от заведение на заведение. А в тези заведения – пак нищо. За какво ли толкова. А като си представя, че има хора, които се занимават вечер само с това… За едно и също ли си говорят?

                Дните се нижат и в крайна сметка животът си отива. Остаряваме с други думи. Казвам това, защото е много не естествено и смешно в края на краищата да гледаш как възрастен човек разцъфтява във втората си младост. А каква е истината?

           

            Да. Тогава се разболях от скука. Шумен не е токова голям град, че да се чувстваш така сам сред тълпата, нито толкова малък, че да се притесняваш, че всеки те познава. Но този град беше, може би до някъде, еснафски. Затова беше доста скучен. Казва “беше”, защото говоря в случая за онова време. Не че сега е кой знае по-различен.

            Сега чак се сещам, че настроението ми тогава може би беше заради това, че годината бе последна в училище и очаквахме кандидатстудентските си изпити. Забелязал съм, че винаги, когато нещо свършва в живота ми или съм в очакване, в неизвестност, ми е тъпо. И не само на мен, защото и другите бяха с такива настроения. Като студент преди изпит се чувствам пак така. Но тогава мисля беше повече заради това, че повече никога нямаше да сме гимназисти, ученици.

            Тогава ми се искаше да избягам от времето и да си остана винаги в училището със съучениците. Да избягам от Живота.

Бягам аз

Сутринен глад

пак е стъпкал цветята.

Уличен град

е притиснал реката.

Горе Слънцето още

неподвластно на

                    уморените нощи,

над всичко живо

аз при него отивам.

        Бягам аз по дъгата

        над всичко, над всички, над вас.

        Бягам аз от Съдбата

        от думи, от срички без глас.

Горе съм аз

стъпил сън на Луната.

Гледам ви вас

долу там на Земята.

Гледам ваште проблеми

слушам вашите

         теми малки, големи,

сложни, прости:

плъзват плъхове нощем.

        Бягам аз по Луната

        над всичко, над всички, над вас.

        Бягам аз от Съдбата

        от думи, от срички без глас.

Долу съм аз

пак съм тук на Земята.

Гледам ги тях

горе там в небесата.

Гледам тяхната гнилост

         Никога

         аз не ще прося милост.

Не за мене!

Мина вече туй време.

                    Бягам аз,

                    но избягах ли?

Бидейки затворник на съдбата си човек в миговете, когато неудържимо желае да бъде някакъв друг, какъвто иска да е, тогава той става беглец. Решетките, които му поставя безпаричието го кара да харчи като луд, при наличието на повече пари. Оковите, които му слага моралът го кара да съгрешава при пръв удобен случай. Но дали не моралът е създал греха, а не обратното, както обикновено мислим? И защо смятаме, че един грях е самото му изпълнение – деянието. Нима грехът не е помисъла, енергията, която се натрупва може би с години вътре в душата на човек. Кое е по-голямо бедствие - рухналата стена на един бент или пороят, който следва? Защото стената може да рухне сама, а вода няма и може да е изключително здрава, но водата да я победи. Затова изкушението не грях, защото когато вече си нагазил в него – той не е толкова съблазнителен, а съгрешението. Разбиването на бариерата, на оковите. Прекрачването на забраненото.

                Ако човек е праведен, това по условие му забранява да прави грехове. Но ако е грешник, това в никакъв случай не може да му забрани да постъпва праведно. Прочее, мразя да ми забраняват да правя добрини. Затова явно съм и грешен.

            Човек значи е и беглец. Беглец от затвора, който сам е изградил за себе си. Беглец от желанието чрез моралността и от прощаването чрез лъжата. Ако той иска да остане на едно място, да се установи сред хората и да създаде име, трябва да избяга от желанията си. А ако иска да ги задоволи – трябва да избяга от хората, които ще го заклеймят като грешник не по свои собствени убеждения, а по силата на вече изграденото си име на моралист сред останалите си подобни. Но в крайна сметка заклейменият е опитал в друг град, а моралистът продължава да си бъде с това псевдоиме.

            Ето едни редове, които са достатъчни да обяснят всички мои опити за бягство през годините, защото както неделния риболов на един съпруг както отбиването в бирарията на един работник, както слушането на музика на един юноша, както четенето на класически любовен роман на една девойка (за което ще говорим малко по-нататък), така и тази книга е едно мое бягство към миналото.

                Къде сбърках в досегашното си възпитание, че не се научих да снобувам цял ден по кафенетата или да вися с часове над книгите, или да си въобразявам,         че приятелите ми понякога не са толкова скучни, или нещо друго, което би ме извадило от тази убийствена случка, налегнала ме сега.

            Но има хора, които смятат, че решетките, оковите, които им пречат – това е самият живот. Някои под въздействието на неуспех или депресия достигат до тоя извод, че после се разкайват, но други, попивайки разни учения считат това за велико откритие и го поставят за основна идея на… смешно… живота си.

            Самоубийството.

            За простия човек и мнението на църквата е достатъчно. Но за търсещия, интелигентния една максима би имала обратен ефект. Последният винаги открива, винаги търси нещо ново, винаги се съмнява. И му е пределно ясно, че тялото ограничава човешкия му интелект за екстрасензорното – извънсетивното. Не е ли това научно обосновано самоубийство. Но той знае, че животът му е една единствена нота в огромната симфония на Живота. Без която тя ще звучи фалшиво. Разбира се, и той може да прояви слабост. Човешко е. но винаги би съжалявал, защото Животът е най-големия феномен, а Разумът е негова диамантена корона.

                    Наникъде

                                На всички, сложили край

                                на живота си заради

                                мъките по тоя свят.

Отварям, влизам в светъл дом, но мрачен.

Поглеждам, виждам как Животът плачел,

как въпреки надеждите домът е изоставен,

как взел си е одеждите стопанинът измамен

                    И тръгнал сам по пътя…

Напуснат дом. Живот напуснат,

захвърлена съдба на пътя.

Противен дом, Живот изкуствен,

за миг всичко се обръща.

Човек на звезден път.

Тук няма прах и няма пясък,

но той със свойта плът

ги чувства както на Земята,

но върви, върви нататък.

Безкраен път. Краката тежки

обратно искат да си идат.

Безсмислен път. Очи човешки

Зората искат пак да видят.

Върви край стълбове

от хладен камък, гладен камък.

И с поглед пак снове,

но вижда само тъмнината –

той си плаща своя данък

и не вижда светлината.

Но върви, върви нататък.

Зловеща нощ. Ушите чакат

да чуят заповед да спират.

Безкрайна нощ. Уста не чакат,

но думите без глас умират.

Там падаща звезда

за миг проблясна… пак угасна.

Със свойта светлина

колоните превърна в статуи.

На пътника му стана тясно.

Позна в една той майка си.

И всичко плувна пак неясно…

                Последното стихотворение дори и докато го писах не предполагах, че ще излезе толкова хубаво. Някои ще кажат, че ме е добре от естетическа гледна точка да се оставя лирическия герой в такова неясно положение. Но – питам какво по-ясно виждаме в положението на обикновения човек; нима и него краката (потокът) не го носят наникъде; нима той е близо до своя истински дом – съвестта? Съвременният човек формално не е окован. Той може да “ходи”     където си иска, но ако се отклони ”зад чертата”, която е поставило обществото, той рискува да бъде очернен, анатемосан; рискува да изгуби мястото си в това  общество без никакво право да мисли за възстановяването му. От таз гледна точка можем да обясним пристрастяването на отделни хора към наркотиците. Нека да разширя понятието “наркотик” – то да не е само физическото, нека да бъде и духовното пристрастяване към някаква субстанция, която откъсва човека от действителността.

                Наркотици на първо място са наркотиците в техния пряк смисъл. Няма да говоря за физиологическото им въздействие върху организма, защото и без това не го знам. Кой човек става наркоман? Това е най-често някоя “утайка” на живота в големия град. ( За “големия град” ще говоря по-нататък.) Наркотикът му предоставя големи удоволствия. Той строи “въздушни замъци” на основата на неговото собствено въображение и пряко чрез него. Или, иначе казано, чрез наркотика човек вижда своите мечти сбъднати, избягва от света и “осъществява” своите въжделения и когато премине въздействието му, се оказва отново в средата на стария свят, оказва се пред най-лошите си врагове, принуден заради опиума да изтърпи най-големите унижения пред останалите. И навярно оня глупав въпрос: “Кое ви накара да поемете опиат?” А отговорът е прост: “Животът!” Логично е за него лошото да бъде в гигантски размери, защото той точно сега осъзнава големия контраст между мечтите и действителността. И тука е най-важният момент за наркоманията в нейния нов, разширен смисъл. Именно контрастът.

                Значи логично ще бъде (не съм проверил абсолютната достоверност), че човек става наркоман (в новия смисъл вече), когато за пръв път най-осезателно усети контраста между идеалите му, от една страна и действителността, от друга. И това именно става след най-красивите сънища, когато момчетата дълго се излежават след като майка им ги е събудила и вече отваря прозореца на стаята, за да не забележи тя, че нещо иска да излезе от гащите им. Момичетата в такива       ситуации са толкова нежни, че са в състояние да заобичат първият срещнат по-красив младеж. И сега започва вече наркоманията. Според мен с навлизането в    пубертета, защото тогава човек се изменя не само физически, но и психически – израства като индивид със свои искания от живота.

                В какво най-често се състои наркоманията?

                Наркоманията се състои в един непрестанен стремеж към потъване в тая ли оная действителност. В своите най-ранни фази тя е прекалено четене на книги, затова който много чете на стари години или се е превърнал в “книжен плъх” – спокойно можем да кажем за него, че изживява втората си младост (или поредната си младост). Така, че животът му временно или постоянно се обвързва САМО с четенето на книги. Останалото тогава е без значение. Други пък живеят само за да спят, трети пък само да ядат. Но това има малка връзка с гореизложеното.

                А най-силният наркотик е любовта. Много пъти съм се изказвал за нея, правил съм опити да й дам точно определение, да я класифицирам; донякъде съм успял, но все пак това е най-мъгливата част от човешкото битие. Някои казват, че любовта е връзка на една душа със сродна на нея, бих допълнил, само при условие, че тази душа е матеарилизирана чрез своя сегашен живот. Простото влечение на две души май не е възможно. От друга страна пък логично е душата да търси в другата душа утеха и съчувствие за своето битие, от което следва, че съжителството на две души става съжителство на две съдби, което допълва гореказаното и го доказва.

                Забелязвате, че не отдавам значимото на плътта, но се условихме да разглеждаме повече душата. Някои хора, осъзнавайки какви разочарования може да им донесе една страстна (в духовен смисъл) любов, затова предпочитат любовта отдалеч. Или както е казал, но в друг смисъл народът: “Отдалеко, да ти е леко.”

                Следващият важен наркотик е алкохолът. Отдавна Алкей е казал: “Да пием! Нека всеки бъде пиян.” Има и друга максима, която хората тълкуват както им отърва – in vino veritas – във виното е истината. Никак не се учудвам, че руснаците се славят като нация от пияници. То на тия хора какво ли не им беше до главата!

                За наркотиците могат да се считат различните видове хобита, марки, не знам какво си и т.н., и т.н.

            Учудвам се, че когато чета тези редове. Та тях съм ги писал, когато съм бил на седемнадесет години – чак пет години по-късно аз изведох Теорията си на научното откритие, както я нарекох Теория на индуктивните логически конструкции, чрез която например Теорията на относителността излиза като кристално доказателство, а знаменитата формула на Айнщайн се извежда дори без определение на понятието “енергия”. Само с учебник за шести клас. Тази теория звучи абсурдно, но дори и да не е верен представеният модел за работата на човешкия мозък, то науката за изкуствения интелект се изтегля с два века напред. Но това е друга тема.

                А сега искам да се върна на “големите градове”. България (да ме извиня- ва, че я споменавам по такъв повод) е една пародиална противоположност на          дори средно развита във всички отношения държава. Но искам и дебело да подчертая, че: нашата страна изключително много печели, че тя е на опашката на световното развитие, защото ще може да избегне някои негови залитания; може само да печели, че в нея не са се развили такива тенденции като (бедността я оставяме) наркоманията в прекия й смисъл, хомосексуализма – той пък сега си прави бума, мафията, в края на краищата самотата, която е способна да подлуди човек. И нашият съвременник е само, но “оттатък” човекът няма дори родители, приятели, да не говорим за съпруга (разглеждаме утайката на обществото). Именно нашата изостаналост ни даде възможност да погледаме прогреса отстрани. Да вземем и отравянето на околната среда, да вземем детската престъпност. Всичко това доказва, че печели, бидейки най-отзад.

            А после вместо да заобиколим тая локва – ние цопнахме право вътре. Челен американски опит!

 Залезът

Град един – голям и покварен

привечер задъхвайки се диша.

И във него сам и изморен

гледам залеза и пиша.

Град един – от многото в света,

насъбирал всичките пороци,

по улиците където денем текат

кални човешки потоци.

Слънцето – над тази квар и тиня

сутрин как още изгрява?

Земята – толкова грешни години,

как още с плод ни дарява?

Разбрах защо волните птици

все във небето кръжат.

Там, дето в безброй огърлици

облаци бели летят.

Разбрах защо младите влюбени

бродят по млечния път.

Край тях като че изумрудени

звезди се чудно редят.

Сипеща щедро любовни лъчи

от морето Луната изгрява.

В пурпур когато небето трепти

Земята ни сякаш прощава…

     2.01.1990г. Нова година – нов късмет. Естествено по-лош. Дето има една дума – то, с нашият късмет – за никъде не сме. За шуменци това е пределно ясно. След тринадесет – номера на нещастието идва четиринадесет – номера на автобуса за гробищата. Та като стана дума за късмет, на новогодишната баница ми се падна здравето и още същия час ме заболя един стомах… не е за разправяне. (На таз годишната – ’94 – ми се падна “любовта”. Дами, не ме търсете!) Но лошия късмет не спря дотук. Щяхме да ходим на ски в Родопите, но всичко се провали. Тогава нецензурирания ми речник се удвои, но не можех да надмина един мой съученик, който подготвяше за издаване “Наръчник на хамалина” в два тома. Че бях си приготвил два спортни екипа – избирай! Две раници – избирай! Няколко едри банкноти – избирай! (Щях да ги взема всичките.) Въобще съдба – избирай, такова.

                И така, настроението ми е много тъжно. Затова ще разкажа нещо весело; Именно, ще ви разкажа за първата официална среща, на високо равнище, между нас (мене, де!) и нашият директор от техникума. То стана така:

В крайна сметка основа на цялата тази героика беше Василака. Вие не го познавате! Не ви и трябва. Той беше лирическият герой на една песен из техникума, която се пее с мелодията на запалянковската; “Съдията, съдията – тра-ла-ла.” Само, че ние вместо тра-ла-ла слагахме друга дума. Та той един ден, към края на срока като оформи на почти всички оценките и съответно живото на шума в клас рязко се покачи, каза: ”Който не му е интересно да напусне. Няма да му пиша отсъствие.” Тук трябва да кажа, че аз не вдигах никакъв шум, понеже четях книга, но реших втория час при него да си изляза. Така решиха и двамата мои приятели Вальо и Слави. И така тримата се изнизахме от училище; ходихме на Гошо на гости, ядохме по една пица и вече решихме като културни ученици да се приберем (на топло) в сградата. Обаче явно не ни било писано така, защото на входа ни срещна директора. В същия този момент на мен ми мина през ума, че в това училище май държаха на дисциплината. Така е, като си нямат успех. В Математическата гимназия Кунева да мине край теб – няма да ти търси обяснение защо не си в час. Но сега не стана така. И някак си не вървеше да кажем, че сме за тебешир. Следваха много неудобни въпроси като: Защо пък сме трима – не е чак толкова тежък и защо го търсим извън сградата, на което трябваше да отговорим, че вътре не сме намерили (което е съмнително) и сме отскочили да най-близката кариера, където пък би следвало да са в санитарен полуден или нещо се е повредило, че се връщаме с празни ръце. Или пък да бяхме казали, че сме отcкочили по същите причини до съседното ателие за надгробни паметници, където са ни обяснили, че не могат да си дадат понеже работили с мрамор и гранит. Съгласете се, тези варианти се оказват много глупави, още повече, че от половин километър лъхаме на пици, а в пицарията въобще няма гипс. Пък може и да има. Знаеш ли? Какво ли не слагат вече в пиците.

Та докато аз навъртах комбинации, директорът вече успя да ни зададе въпросите: защо сме навън, какъв час имаме, при кого имаме, и което е най-интересно – успях да му отговоря на всички, че имаме еди какво си при еди кого си. Той от своя страна изяви желание за демократичен и конструктивен диалог като каза: “Я-а, влезте! Да си поприказваме ние с вас!” , което му беше и греш-ката. Даде ми време да мисля. Другите двама не можеха да обелят кой знае как-во. И аз измислих! Винаги се случва с мен така: първо навъртам всички възмож-ни лъжи, докато се убедя, че истината най- ми влиза в работа. Така, че влязохмеда разговаряме. Директорът като научи, че сме от МГ каза, че дочул, че имало много устати хора от там и т-т-т…, от което Слави много се засегна. После негодуваше: “Вижда ме за пръв път и ме обижда! Това може ли да е директор!?” Но за разбора – после. Интересното тука беше друго. Погледнати отстрани бяхме нещо такова: Слави, със своя тежък поглед, на който в способен само той, гледаше ателието за надгробни паметници, явно мислейки си: “Дали пък да не му споменем за надгробни паметници. Може да смекчи тона.”, със своя тежък характер попиваше всяка дума, която можеше да му е в полза на разбора, скръстил тежестта на юмруците си на гърба, стоеше тежко, тежко сякаш казваше: “Аз съм завършил Математическа гимназия. Ти каква си завършил? “. Следващият отляво надясно беше Вальо. Сложил ръцете си до тялото, не така предизвикателно като Слави, но затова пък кракът му беше изпънат напред като “свободно” в американската армия и беше направил според него смирена физиономия. Но малките наглед пропуски в ученическото му поведение преобърнаха нещата. Отстрани изглеждаше като човек, на който изобщо му е безразлично какво се говори и в момента се мъчи да си сподели колко е седемнадесет на квадрат. Най-отдясно стоях аз. Облеклото ми някак придаваше излишна тежест, но аз с интерес разглеждах купата сено върху главата му, скръстил ръце отпред като поне някой архиепископ или отговорник по пропагандата и агитацията, ако щете. Но този интерес явно не ще да е бил много траен, защото от време на време и аз поглеждах към ателието за надгробни паметници. Но като включим в сметката, че ние бяхме три стъпала по-нагоре от него, можем да си представим каква картинка сме били, погледнато с непредубедено око – че ние сме някои крупни инвеститори в училищното дело, а той в момента ни обяснява защо се бави строежа на физкултурен салон. Погледнете по-отблизо може би наистина ни е обяснявал, че седемнадесет на квадрат не е двеста осемдесет и девет. А конкретно ни плашеше, че никакви дипломи няма да получим, ако ще да се отказваме от УПК. Долу-горе така свърши разговорът ни. После като се качихме в стаята, само пуснахме мухата, че няма да дават дипломи – и гледай какво стана. Буквално за минути това го знаеха двете УПК – паралелки и се свика спонтанен митинг пред дирекцията, да си обясни директорът думите. За подсилване на вълненията се дочуваха викове “Веднага излез!”, обаче той явно се беше уплашил и не излизаше. Но после дори учтиво ни покани да разговаряме. Така е, който се изхвърля, после омеква. А като влязохме в дирекцията ми направи впечатление, че още държеше томове на Т. Живков.

                А тези томове поставиха директорката на Математическа гимназия Кунева в много смешна ситуация. Когато си подавах документите да се върна в МГ,           след отменянето на УПК, аз говорих с нея и й казах следното като шега: “Бях в кабинета на нашия директор от техникума и ми направи впечатление, че фурни-            ра на мебелите му е избелял. Ако преди е пасвал по цвят с томовете на Тодор Живков, сега е избелял и не пасва. Трябва да се смени.” Кунева веднага не ме разбра, но после реакцията й беше повече от спонтанна. “Ау! Аз мойте махнах   ли ги!?” (Двете й вежди бяха високо над очите, които пък изразяваха уплашена хитрост) “Не…” (лявата вежда слезе максимално долу, а дясното око гледаше максимално горе, да види защо се бави другата) “…аз имах само на Ленин.” (Двете вежди се върнаха доволни, доволни на старото си място) това се разигра за секунда, но беше страшно интересно за го гледаш. Още докато й казах за какво сме дошли, веднага се разтърча жената, отключи и претърси канцеларията и  много дълго ни се извиняваше, че щяла да ни забави с някакви си бележки. Въобще от нея имам много добри спомени.

            Няколко години по-късно, когато беше модерно да се свалят от ръководни постове бившите членове на БКП – тази жена по този повод буквално я съсипаха психически. И сега не знам как е и къде е. А тя, заедно със зам. Директорката Момчева може би ще си останат ненадминат ръководен екип, който някога е управлявал Математическата гимназия. Но нека оставим сега това. Забелязах, че между нещата, които съм писал най-напред из дневниците си и тези от по-късните дни има огромна разлика. Тези тетрадки не бяха вече обикновени в които се вписват ежедневни проблеми, а такива, в които намираха място в повечето случаи почти философски размисли.

                 Размествайки тези дневници, открих, че те се превърнаха от безразборно нахвърлени факти в ясно определена философско-психологическа концепция за света, за неговото развитие, за хората в него и отношенията между тях. Мизерниса нашите очи, затова нека никой не се сърди, че наричам България и околности “свят”. Но това превръщане е много хубаво. Просто узрявам психически или както казва народът - помъдрявам. А затова като, че ли полага изключителната ми духовна самота. И някак си забелязах, че между приятели нуждата не трябва да се намесва, защото това може да е краят. Може единият заради поставени свои цели да подведе другия. В училището най-добрите другари са слабите ученици, които по-нямат какво да жертват заради теб, докато един отличник за една нищо и никаква шестица може да те изостави. Така, че съм сам. Защо така? Високо ли съм, далеко ли съм? Ето това не знам.

            Много добре си спомням, когато писах този пасаж. Той е повече израз на това,че в много случаи аз оставах неразбран. Не, че не съм имал добри отношения със съучениците си, но понякога ме удряха с дребни, дребни пороци, които обаче бяха в големи, големи количества. Винаги съм се дразнел от малките пороци и дребните хитреци. Те са ужасно сиви и досадни.

Полюс

Пустош, пустош е във моята душа.

Вятърът завихри сухи тръни.

Слаби въглени догарят в пепелта,

няма кой сърцето мое да разсъни.

Глутници чакали вият във нощта.

Кървави очи със стъклен поглед

гледат как се сливат със прахта

въглените на безкрайна горест.

Единак лежи на сухата земя

вперил поглед във небето бяло.

Рови козина му вятъра сега

и сърцето му в безкраен лед

 е спряло.

                            Наистина ли Животът е такъв? Един безкраен порой, който те носи независимо от твоята воля, твоите виждания, интереси и мечти. Само от време          на време можеш да изплуваш над всичко, да поемеш глътка от така нужния ти          кислород, да се огледаш на около и да седнеш да напишеш нещо за себе си. Нещо, което ще остане на този бял лист и което след време ще можеш да прочетеш.

                            Ужасно е, когато човек усеща с цялото си тяло как остарява. Като разгръщаш писаното си отпреди пет години, виждам дръзновения юноша, решил, че може да покори света. Сега това дръзновение се е изродило в отчаяна упоритост, единствено издавана от време на време от свитите мускули на лицето   и стиснатите до бяло устни, а стремежът за покоряване на света се е обърнал            неузнаваемо в мания за самодоказване. Пак се радвам, че при мен нещата не са    отишли толкова на далеч. Може да отидат, а може и не. Но ако бях изживял някой друг живот и можех да видя цялата тази трансформация у човека в нейния            цялостен вид, сигурно бих бил ужасен. Затова обичам да мисля така, както бих мислил тогава. Но това е временно, а и не може постоянно да бъда такъв. А какъв да бъда занапред? Какво искам от живота си от тук нататък? А защо да не          кажа?

                На първо място бих искал да бъда обичан и да обичам силно.

                            Искам да постигна всичко онова, което считам, че мога да направя         в областите на:

                            - техниката – проблемите на изкуствения интелект. Мисля, че съм на много прав път.

                            - философията – искам да я възродя, да я отърся от досадни остроумичения, да я направя малко по-полезна за хората.

                            - психологията – надали ще има нещо още от тая наука, което бих          искал да постигна. Мога да охарактеризирам от пръв поглед човек, за което на класическата психология ще и трябват обширни психоаналитични тестове. Но това, може би, е вродено у мен и не го считам за постижение.

                            - физиката – че стигнах до дъното на материята – стигнах. Но вече като че ли не виждам смисъла в напредъка на тази наука, защото всичко се иползува за военни цели. Всъщност това е философски въпрос: “Дали Прогресът е добро?”

                            - изкуствата: литература, музика. (както се вижда – работя по въпроса)

                            - педагогиката – може би има връзка с психологията.

                            Искам да нямам поне материални затруднения. Да сме здрави в семейството. Искам любяща съпруга и красиви, нежни, интелигентни дъщеря и син.

                            Искам да бъда известен – да дам на хората всичките си знания, защото мисля, че в тях има нещо добро. Да издам книги, в които да изложа мисли    те си по повод на научното и естетическото знание…

            Ще попитате защо искам всичко това. Та друг на мое място би се радвал, би бил щастлив, ако се изпълнеше само едно желание.

            Отговарям: Защото чувствам в себе си сили и желание да го направя. Винаги мога да разбера, когато не съм настроен за нещо. Даже ще издам, че не винаги, когато писах тази книга имах голямо желание. Това е защото понякога човек просто се заставя да свърши нещо – да върви поне малко работата. Вероятно характерът ми е такъв, че винаги предпочитам новата илюзия пред старата истина. И с други е така. Но пък аз не пиша роман за космически кораби и научни открития, че да пиша с въодушевение, а биографична книга (въпреки умишлено занижавания стил заради избягване контраста с цитатите от дневниците), че писах с повече отговорност за себе си и за други, за които може би няма да е добре дошло да влязат в такава книга. Но като отчетем, че повечето имена са сменени, то този проблем отпада. Почти.

                … и ако това стане, нека винаги да имам самочувствието, в крайна сметка, на един простосмъртен.

                            Но най-много искам да видя България силна, много силна държава. Българинът само заради своя интелект го заслужава. Една народност, задържала          се повече от тринадесет века на най-горещата точка на света, преживяла две робства и знам колко военни походи по земите си и пак оцеляла, не може да бъде недостойна за такова високо призвание. Както достоен е онзи пълководец, безнадеждно обсаден не малък редут, но решил, че може да остане там вечно. Слава на такива достойни!

            Често съм се замислял за войната. Питал съм се защо хората нямат малко повече разсъдък. Но това е закономерност – властта и фанатизмът заслепяват. Питал съм се дали на нашето поколение и на тези след нас е писано да минем през този ад. Дано да не е! Българинът ненавижда войната въпреки, че славните моменти в историята му са винаги почти свързани с войни. Но ако бъде застрашена замята му, със сигурност от разсъдлив и кротък човечец ще се превърне в лют и страшен воин. А именно тази война – за защита на Родината е благородна, но пак е война. Тя често е била пламенно подържана или приемана с недоверие, но във всички случаи е била жестоко проклината, защото е война.

Майка

Две сухи, старчески очи,

пропити със безкрайна мъка.

Солени майчини сълзи

от давна, тягостна разлъка.

Сто бръчки по сухо лице,

затрили нявгашна младост.

Сто мъки във слабо сърце,

изпили всякаква радост.

Едничка надежда

по поглед любим.

Искрица надежда

по родния син.

                1.10.1990г. Студент съм в първи курс във ВМЕИ Варна. Специалност АП –‘апване и пийване. Майтапя се. Автоматизация на производството. В какво се състои автоматизацията? Много просто. Завършваш институт, ставаш инженер, назначават те в предприятие и единствената ти работа е да седиш с автомата и който не работи… пак се майтапя!

                            В момента съм в една малка стая на петия етаж на един дълъг, предълъг блок, но близо до института Това може би е единственото хубаво нещо на тази квартира – излизаш долу от входа, внимаваш да не те блъсне кола и си в двора а ВМЕИ. Последното винаги наричам, когато се изказвам неласкаво за него – МЕИ, като ударението е на последната буква.

                            А навън времето е прохладно и есенно. Това означава, че в тази северна стая зимата вече е дошла.

            Въобще като ви кажат “Варна”, не си представяйте слънце, море и чайки, защото през зимата този град е коренно различен. Вярно е, че заради морето климатът е по-мек, но като включим, че вятъра е по-суров, този комфорт отпада. Като цяло Варна ще я запомня на първо място, със студентските си години, после с ужасния й вятър и като нещо което да балансира този последния, с красивата и добре поддържана Морска градина, а също така и интересните сгради от началото на века. И за да избегна опасността тази книга да се изроди в туристически справочник, ще се върна към дневниците.

                            Седя и си мисля, за какво най-много тъгувам от Шумен. Оказва се, че това са хората, защото ако тях мога да го докарам тук, носталгията ще изчезне. Е, с времето ще се запозная с нови хора, но във Варна са три мои съученички от Шумен. Те просто са донесли със себе късче от нашия град, което седи в мен като класиката на моето юношество и детство. Още, Варна има един климат, който в Шумен има само в любимия ми сезон – късна есен, това е една рядка мъгла привечер, която ми действува изключително успокояващо. Не мога да си спомня точния аналог на тази мъгла в живота ми, но всичко това е факт. Лошото е, че морето е далече, а аз много обичам водата.

            С времето тази носталгия почти се изпари. Създадох си нова компания – много весели момчета и момичета. Но много хора от тази компания след първата година се отказаха. Какво да се прави? Естественият отбор и при нас е факт. Трима шуменци обаче не се поддадохме на капаните на институти от тоя сорт и си доживяхме до “дълбока студентска старост” – става дума за горните курсове. И като сметнем, че бяхме в една група и винаги заедно, то аналогията е “Тримата мусетари” вече се натрапва, но на мен тя не ми харесва много, понеже другите двама са много слаби и в такъв случай аз трябва да съм Портос. А съм много далече от теглото му. В началото на втори курс дойде и четвърти мускетар (пак от Шумен), но си замина в края – какво пък, не е за всеки. По едно време управите на техническите ВУЗ^-ове бяха решили да откриват платени специалности, че по този повод един преподавател от София беше възкликнал: ”Кой, кажете ми, кой ще тръгне да си плаща да го правят олигофрен?” после се усети, че може да обиди студентите от аудиторията, тръгнал да им се извинява, а те го спрели, като му рекли, че напълно добре го разбират. Та това имах в предвид, като казах, че МЕИ^-то не е за всички. Ето например варненският институт е разположен накрая на града и само една сграда има още по-далеч от него. Тази сграда винаги се е поглеждала от студентите с някакъв страх, бих казал. Напричат я “Терапевта”. Зад института точно почва една пътечка – пътечката на отличника, която води право там. Досетихте се, че става дума за психотерапевт. Вярно е, че има и други функции като болница, но вниманието на възпитаниците на института е насочено само там.

            Имах една колежка от по-горен курс, която ни беше казала: “Всеки, който завърши ВМЕИ малко или много превърта”. На шега, естествено, но в шегата има доза горчива истина. Когато бях първи курс (не съм бил свидетел, но се кълнат, че е така) една жена се оглеждала насред двора на института. Спряла две момчета: “Абе, момчета, как мога да стигна отзад до терапевта, че нещо се обърках?” Те: “А-а, не знаем ние сме още първи курс.” Имали в предвид, че не познават обстановката и без да искат казали нещо вярно.

            Преди да вляза в института ми бяха казали, че момичетата от ВМЕИ съвсем не били красиви. Може и да има нещо вярно – не е като във ВИНС^-а, но аз лично въобще не мога да се оплача. Че по този повод имаше един виц:

            “Отишъл един премръзнал студент от ВМЕИ в гората да насече дърва, че малко да се стопли. Харесал едно и тъкмо замахнал със секирата и дървото му проговорило с човешки глас:

            - Не ме сечи, ще ти изпълня три желания!

            - Добре! Първо искам красива вила на морето…

            - Готово.

            - После искам западна кола в гаража…

            - Готово.

            - И накрая искам две красавици от нашия институт да ми шетат.

            - Хм… Сечи!...”

            И много и разнообразни други вицове по този или подобни поводи се носеха из коридорите, но тях не им е мястото тук. Нека си останат в кафенетата и лекционните зали. Тогава са по-истински.

            А най-интересното от пребиваването ми в сградите под психотерапевта бяха изпитите. Както казваше единият мускетар: “Човек дори добре да живее – идва сесия”. Защото както един смъртен не знае кога ще свърши живота му, така и един студент не знае кога ще свърши лайфа му (живота – англ.) като дойдат изпитите. А те бяха трудни пак същият мускетар: “Знаеш ли защо във Варна ВИНС^-а и ВМЕИ^-то са толкова далеч един от други? За да не го завършиш в междучасията.” Вярно във икономическия институт беше по-лесно, но тогава “ВИНС” се превеждаше “Влизаш. Излизаш – нищо не ставаш”. Което не е съвсем така. Но да оставим потенциалните спорове и да се върнем на темата за изпитите.

            Какво ли не ми се е случвало по изпити. Да знам всичко и да ме скъсат и да не разбирам нищо и да ме пуснат. Защото изпит не се взема, ами се дава. Също ми се е случвало да ми подсказват тези, които ни пазят да не си подсказваме, да ми доказва теореми тази, която после ще ме изпитва. Мога да ви зарина с такива истории, но ще ви разкажа засега две, в които героите са студенти от задочно обучение – колеги на брат ми в същия институт.

            Отива задочник на изпит пи основи на марксизма и ленинизма, поставя си книжката на масата пред изпитващия и казва:

            - Аз предлагам да ми пишете две. Вие колко давате?

            - Ами – три…

            - Три първи път, три втори път, три трети път, продадено!

            И му пишат три.

            Брат ми на изпит по химия:

            - Ами аз ще се отказвам…

            - Колега, колега, нима искате да ме излъжете, че нищо не знаете! Дайте да видим какво сте написали!... Да, почти нищо. Е! Не мога да си представя, че нищо не знаете. Я ми кажете като смесим това и това нали ще се получи това?...

            - Ами, да…

            - Виждате ли, че знаете – три!

            И един случай още: След дипломирането си студент отива при рецензента на дипломната работа и му казва:

            - Вие моята дипломна работа не сте я чел.

            - Ама, колега, какво говорите?!

            Но студентът упорства.

            - Не, не сте я чел!

            Преподавателят не остава по-назад:

            - Ама моля ви се, колега, как ще ви поставя оценка и ще напиша рецензия на вашата работа, ако не съм я чел…

            Тогава студентът вади папката и посочва място където черно на бяло пише: “Валът на асинхронния двигател се прави от специална дървесина.” Рецензентът се разсмял и казал:

            - А, бе, я ми се махай от главата!

            Да. Винаги съм казвал, че умните хора правят много по-голямо шоу от останалите. При нас на изпит, ако поне двама души не направят скеча – това не е изпит, а отбиване на номера.

            Една такава сесия е описана подробно в моите тетрадки, не за друго, ами основните шоумейкъри бяхме ние – мускетарите. Цялата работа беше в това, че се раздаваше някаква доста тлъста стипендия за успех от 3.50 до 4.00, а от 4.00 до 4.50, където бях аз нямаше нищо. Тогава точно удивих секретарката на факултета, като поисках да се явя на изпит за понижаване на успеха. “Абе, момче, петнайсет години съм тука, ама такова нещо е нямало никога!” Че бях твърдо решен вече тази сесия успехът ми да не скача над четири.

                            Първият изпит беше по основа на измервателната техника – ОИТ (Засега между впрочем учим само “Основи на…”, “Въведение в…”, “Теория на…” и т.н.) Тегля някакъв дюшеш от въпроси. Развивам ги отлично – дума по дума. Но поле се изплаших да не ми пише висока оценка, че седнах и започнах да му приказвам само глупости – шашна се, човекът. Мисли, мисли колко да ми пише. Накрая стана и излезе. Викам си: “Сега ще донесе оценките от текущия      контрол.” Влиза той и носи… оценките от текущия контрол: “Колега, стига ли ви четворка?” Очевидци: “Като чу “четворка” и направо скочи.” Та четворка.

                            Вторият изпит беше по теоретични основи на електротехниката – ТОЕ II. Вярно е, че един мой колега казваше: “ То бива диваци, ама изроди като        нас рядко се търпят.” Че тая жена след изпита малко вероятно е било да се чувства добре с нервите. Защо ли? Хронология на събитията: За изпитване сяда първият мускетар. Точно след две минути отпреде става някаква препирня. Тя продължава относително дълго, като се има в предвид замаха, е който действа изпитващата. След това му пише някаква оценка и той си става доста нацупен.            Взел е изпита, но защо ли е смръщен? След него сядат двама души. И на двамата бива извадена и показана неговата работа с красноречив жест, че нещо не може да се обясни със здравия разум. След това сядам аз. Изпитва ме каквото ме из-                питва, показа ми пак тази странна работа и чак сега разбрах, че е написал нещо и                 после не можал да го обясни. Голяма работа! Предлага ми се тройка. Аз скачам                 като на предния изпит и започвам плеяда колко хубава оценка е тройката. Изпитващата си помисля, че нещо я будалкам и тогава обяснявам как стоят нещата    със стипендията за нисък успех.

                Тя: Колега, нещо не мога да проумея…

                Аз: така е, за успех между 3.50 и 4.00 дават по-голяма стипендия, отколкото за висок успех.

                Тя: Ама проверили ли сте добре?

                Аз: Абсолютно! Миналият семестър край мен минаха хиляда и петстотин лева. Ако това не е добра проверка…

                Тя: Ами че то така ви стимулира да не учите.

                Аз: Хе-хе…

                Тя: Аз не мога да го повярвам?

                Аз: Ами-и…

                 И това беше от мен. Жената остана дълбоко замислена. Но явно е й било пи-  сано тоя ден да се свърши само с това. След малко сяда четвъртия мускетар. Подслушано…:

                Тя: Колега, напишете ми формулата за напрежение върху нелинеен кондензатор

                Той: Не знам.

                Тя: Ами, че вие това като не знаете, как да ви пиша три?

                Той: Ами, че вие това като не знаете как да ми пишете три…

                Тя: Вън!

                 И го скъсала. Явно когато седнал за изпитване третия мускетар, нервите на                 изпитващата не били съвсем наред. Очевидно той не е отчел това, защото е за-                почнал един от най-дългите спорове (пазарлъци) в МЕИ^-то.

                 - Е толкова за три няма ли?

                - Ами, няма…

                - Ама как, задачата съм решил…

                - Не, не мога да ви пиша три…

                - …

                 (разговорът е съкратен)

                - Разбирам кое от кое зависи, ама не мога да вържа формулата.

                - Добре, бе – три!

                Третия изпит – Основи на цифровата и микропоцесорнатта техника – ОЦМПТ.

                - А-а! той преподавателят е толкова пекан. Въобще при него не може да има                 проблеми… (и т.н.)

                            Липсата на разнообразие в концепцията не отстъпва на същата            липса в един конгрес на КПСС например. Е! кажете ми. Как след такава успоко-    ителна плеяда ще седнеш да учиш? Но аз, все пак накрая, седнах и понаучих        нещо и добре го направих, че не попаднах в тази половина, която не беше скъсана на изпита. А то всъщност какво стана и защо групенфюрерът ни е за обесване – ще видим след малко. (Става въпрос за групов отговорник). След този изпит прогърмя като сензация новината, че този преподавател скъсал половин група на изпит, та значи:

                            Събота сутрин. Предната вечер е бил финалът на европейското първенство по футбол между Германия и Дания. Нашият преподавател се събужда от дрънкане на чинии в кухнята. Настроението му е скапано или защото снощи Германия е паднала, или защото не е доспал, или по двете причини        едновременно. Решава да се тръшне пред телевизора и да изгледа “Алф” по “Добро утро”, а после като се събуди съвсем ще отиде да лозето, че и там труд трябва. В това време, обаче, телефонът звъни и един негов асистент му съобщава, че днес имал изпит. Ама как да не скъсаш половината група! И всичко заради неуредици с датата на изпита.

                            Четвъртият изпит беше по Въведение в теорията на управлението – ВТУ. За разлика от аналогичната дисциплина Теория на автоматичното управление – тази беше поне научаема. Но пак минах по чудо. Тогава първият мускетар направи голямо шоу. Преподаваше ни една жена. Добър педагог – нещо рядко срещано във ВМЕИ.

                            Той: Може ли да ви помоля нещо?

                            Тя: ???

                            Той: Ако ще ми пишете нещо, различно от две нека да бъде три.

                            Преподавателката, обаче разбира, че той я моли за тройка.

                            Тя: Не ви разбрах, колега…

                            Той: Ако ще ми давате изпита, да ми го дадете с три.

                            Тя: Ама защо?

                            Той й обяснява всичко за стипендиите.

                            Тя: (Към професора, който провежда успоредно с нея изпит на друг                 поток). Професоре, професоре, вие сте от профсъюзите. Елате моля вие се да                 видите за какво се борят днешните студенти…

                            И четирима души с асистентите се струпват на главата му. Цялата зала се залива от смях, докато преподавателите изгладят недоразуменията.

                            Та това беше.

                Такъв е въобще студентския живот. Купон. Не случайно се пее в песента:

                            Студентски години –

                            чуден живот!

                            Таз вечер теренче,

                            утре – белот.

            И това е вярно. Като студент дълбочината на живота ми някак стана по-малка. Всичко е по-ясно от принципа на удоволствието. Вярно е, че почти всичките си стихотворения съм ги написал като студент. (Като накрая на книгата ще приложа хронология на написването им.) Но някак си вече по-малко се замислям над проблемите за щастието, защото докато открият щастието и той Животът отминал и заминал. Аз все пак не съм на принципа: “Яж, пий и си носи новите дрехи”, но студенцията е твърдо на такава позиция. По този повод е и следващото, нехарактерно за мен сатирично стихотворение:

 Стихотворение за

някои философски стари

въпроси, като смисъла на

живота, целите в него,

образите на щастието, любовта,

приятелството и други такива,

по които няма кой знае какво ново

да се напише, а може само

в стихове да се възпее…:

 Основна идея –

да живея.

 Основен мотив –

да съм жив.

            Из дневниците ми има написани разни мисли, които ей така си седят сами за себе си. Може би, като съм ги вписвал съм нямал достатъчно време да се пояснявам или пък съм счел, че са достатъчно ясни, за да им слагам и обяснение. Но в крайна сметка това няма никакво значение – нали и така са разбираеми. Та ето ги:

            *Любовта е хубаво чувство, но и то иска подбор на асортимента. (не е моя)

            *Каква по-голяма победа от тази да лишиш противника си от удоволствието да   те победи. (Това включва и бягство)

            *Като ти разкриваш картите си, откъде знаеш, че точно тази боя е козова.

            *Ако трябва да се съобразяваме със самочувствието на някои, то умните ще ста-           нат толкова много, че ние ще се чувстваме пълни глупаци, понеже не можем да            броим до толкова.

            *… Всъщност целта е да постигнеш нещо, което ще обявиш в последствие за      предварително поставената цел. Навсякъде правят така…

            *В безизходицата се намират оригинални изходи. Ако пък наистина няма такива – ще се наложи да използваме за това входа.

            *Все ми се струва, че най-ясна цел в живота съм имал в минутата преди лягане.

            *Най-смешното и абсурдното в абсурда е това, че го има.

            *Върви, че разправят на хората, че черното е бяло при положение, че е черно.

            *По принцип човек се бута там, където най-малко го дърпат.

            *Че един човек е прост – бедата не е в това. Тя е там, че простотията му пречи да           го разбере.

            *Една мисъл става глупост, когато забележат.

*Щом по нас стрелят изневиделица и ние ще стреляме в невиделицата. (Американска мъдрост)

*Да прави изкуството от грозното може само човек, слял се ведно с прекрасното. Иначе за останалите красотата си остава култ, а грозотата – ежедневие.

            *Любовта е като жената: най-красива е когато е девствена и най-истинска, кога    то не е.

            *Може да съм първият. Може да съм вторият. Може да съм третият, четвъртият,             петият… Може да съм който и да е поред, но съм Единственият.

            Ето тази, последната мисъл, много добре си спомням защо я написах. Бях се запознал с едно момиче, но в целите ни отношения имах чувството, че тя ме сравнява с някой друг. Това в последствие ме огорчи. Разбирам да сравниш предната си кола с новата, старата си квартира със сегашната, но да сравняваш двама души, които нямат нищо общо, да сравняваш две вселени – колкото и шаблонно да звучи – е безобразие! Тогава по този повод написах най-прозаичното си любовно стихотворение досега и веднага след него прилагам най-мелодичното, казвам “мелодично”, защото то си е песен. Текста се появи заедно с музиката и като цяло излезе учудващо добро. Ако познавах малко по-добре нотите щях да ги приложа, но уви.

            И така. Най-прозаичното и най-мелодичното.

Договор

Аз знам, че ти не ми принадлежиш.

Аз знам, че твоя чар омайва други.

Аз знам, ч ти ще ме смениш

веднага щом престана да ти служа.

Но знай: И аз не ти принадлежа.

Не бива с любовта ми да се кичиш.

И сигурно ще ти се издължа

веднага щом ти спреш да ме обичаш.

Серенада

Ухай, розата ухай

 за този, който люби.

И край, тъгата няма край

 за този, който губи.

Мисля ден и нощ за

 твойте прелестни очи.

Мисля ден и нощ

 тъгата в мен не ще

 да спи…

Защо ли тъй са надалеч

нашите сърца

 сега!

Защо ли тъй са надалеч

нашите души

 уви!

Играй, жената си играй

 със този, който люби.

Нехай, момичето нехай

 за този който губи.

            Не знам дали му е тук мястото, но аз ще си позволя да се върна към ВМЕИ и то по повод, нямащ нищо общо с него. Всъщност общото се заключва с това, че там се запознах с един тип – евангелист май беше – не им разбирам на сектите. Та как да ви го опиша? Представете си едно средно високо, хилаво, леко прегърбено, изключително добре облечено момче с рядко срещана, граничеща със женска хубост. Очите му показват, че му трябват поне още десет години, за да излезе от детството си, а когато ги затвори с изключително лекия си и приятен глас си мислиш, че откакто се е родил не е повишавал никому тон. Момичетата се лепят за него една през друга, а той им разправя за религия, за праведност, за сатаната (тук вече се убедих, че може да повиши тон). Как да го наречеш такъв, ако не – будала.

                            Впрочем той ми каза “да не съдя”. Обаче мой колега от подобно тесто замесен ми каза, че “е каквато мера съдиш, с такава ще те съдят”. Остана да определим датата на диспута за изясняване на чистата истина. Как ли пък не! Аз тези две мнения ще ги хвърля на боклука и ще карам както си знам, защото            иначе това вече не съм аз. Че за тоя човек: (още не съдя) Той дотолкова се е въплътил в християнството, че ако не казва (по моему) през пет минути молитва, не може да стои спокоен. Гледал съм го в стола: преди ядене, по време на ядене, след ядене. Сега. Аз вярвам в Бог (като първо). Решил съм, че за българина друга           религия, освен християнството не трябва да има (второ). И сега видял, че хрис-  тиянството е добро (трето). Но като става дума за този човек (вече съдя), ще ми се да кажа следното. То си е негова работа, но: Първо: Да се молиш по задължение си е чисто закрепостяван на духа. Аз бих се молил, когато имам нужда от молитва и съм настроен за молитва. Второ: Да си изпълниш цялата същност с едно евангелие. Колкото и да велико да е то, ти обезобразяваш себе си. Това вече не си ти! За нашия герой мога да кажа какъв е бил преди, но от елементарна тактичност ще си го спестя. Трето: Да се занимаваш със странични течения в религията, когато си има официална църква в случая си е (колкото и да е елементарно) мода. Ама, че официалната църква била опорочена със своя клир и т.н., и т.н. Аз мисля така: Вярата прелива от чистота. Не може един разложил се поп да я осквернява. Това, че касапин ни продава месото кара ли ни да ни се повдига на       масата? Не. Така, че вярата е чиста, защото идва от сърцето на човека. И винаги ще се намери друг иноверец да твърди, че месото е заразено. Но, значи, всеки може ли да вярва както си иска? Аз по принцип съм за свободата на човешката, персонална вяра. Но християнството единствено го виждам като обединител на          българския народ. Защото той се е отворил за ценностите на християнската религия и е възможно да му пробутат фалшиви идеи. Тази вяра я виждам не като            рамка, в която ще бъде поставен човека, а като пътеводна звезда към човеколю-  бието, добронамереността и надеждата, къде ги виждаме тук стоте молитви на        ден? Защо трябва да се правят опити за връщане към “чистото евангелие”. Повече от ясно е, че за две хиляди години християнството ще претърпи развитие. И ако отричаме последното, значи ние отричаме себе си, своята в историята, прогреса и цивилизацията.

            Този пасаж се получи като обръщение на някой апостол към нечие население. Но това няма значение, понеже не съм апостол, а и българинът обича да му сипват повече вино в чашата, отколкото акъл в главата. Но все пак в казаното има доста истини, в които трябва да се замислят от църковния клир, до последното дете, което поглежда с вярващ поглед Христовия кръст.

            А за този мой познат? Срещаме се и се поздравяваме като много добри приятели въпреки, че гледам към него със съжаление. Или не! Както селски стопанин гледа нивата в която е влагал най-много надежди, след току що падналата градушка. Някак си ми е жал за това момче. Жал ми е и за всички тези, които като него са се подлъгали от благите приказки на разни пастири, които имат себе си за изпратените от небето пастири на божието стадо. Жал ми е за тях, защото те избутвайки с всичко онова, за което се е приказвало на сбирките, своето съзнание, своето аз, са го изтикали дълбоко в подсъзнанието си като минало, като нещо безвъзвратно изгубено и по този начин са обезличили себе си, превръщайки се в сивото нарицателно “член на еди-коя си секта”. А ако някой слънчев ден на тези хора им се върне разсъдъка, че са сбъркали, то те трябва да започнат да изграждат своите личност и характер абсолютно отначало.

            И знам тези пастири дали са уверени, че извършват нещо добро или си правят някакви бакалски сметки за спонсориране на тяхната дейност отвън. Крайно време е вече да си зададат въпроса защо са разплакани толкова много родители – та нали Бог ни учи да уважаваме родителите си, особено майката и да зачитаме тяхната воля. Ето върху какво трябва да се замислят тези вестители на истинската вяра.

            Но нека сложим точка на тази тема, защото все пак е неприятна, а книгата, както виждате по страниците, които държи дясната ви ръка, е към своя карай. Затова нека завършим с нещо весело и нещо меланхолично. И аз ще сравня края на една книга с края на една година, т.е. с Коледа. Българинът не обича, както на запад, от сутрин до вечер по радиото и телевизията детски хорове да му мяукат инфантилни песнички като “Джингъл белс” например Българинът е друг. Той обича “Излезнал е Дельо войвода”, дунавско хоро и др., но най-много обича денят, в който умира прасето. Тия, на запад, ще се учудят как може предварително да се знае точната дата, в която ще умре прасето. Е! Е! На глупав въпрос – глупав отговор: “Уверяваме ви, че прасето въобще не знае кога ще умре.” Вярно е, че стари хора са ми разказвали, че няколко дни преди свинската смърт, животното е ставало странно неспокойно, но да речем, че то има някаква интуиция, която обаче го излъгва винаги с един ден и така на въпросната сутрин прасето е в кочината си, а не е избягало колкото се може по-далече.

            Свинската смърт е като Нова година, която идва за по-малко от секунда, а после който те срещне ти я честити. Колвате, значи, прасето за минути, а после с месеци ядете филета, луканки и джумерки, естествено обилно полети с вино. Свинската смърт обаче се различава от обикновената, защото тук вместо професионални оплаквачки (как само звучи тая дума!) има по-често полупрофесионални колачи и свръх-професионални алкохолици. Свинската смърт още й викат и “да си изпратиш прасето запас”. Но не във войската. Ето какви редове има из моите тетрадки, написани с черен цвят:

                25.12.’92г. Един много трагичен ден. Днес умря… Е, не е точната дума като се                 има в предвид, че става въпрос за прасето на село. Не, че нямаше емоции по изп-                ращането му – то едно изпращане създава много суетни – не, че нямаше съборе-                ни в калта в суматохата, но аз ще опиша всеобщата картина, защото и за къщата отдолу, и за къщата отгоре, и въобще за повечето ни съседи и особено за техните                 прасета денят беше много трагичен. Някъде около 8:45 сутринта един Трабант с бясна скорост се изсипа пред къщата на нашия адрес, в нашето село. От него излизат няколко други с кръвожадни физиономии, вземат това онова от багажника и влизат на този адрес. Вътре ги срещат хора, които освен кръвожадните си физиономии имат и по един нож в ръцете. След петнадесет минути един въздухораздирателен “Кви-и-и-и-и-ик-к-к к-к-х х-х-хг” процепи ефира. И това беше            при нас.

                            Долу-горе по това време дойде новината, че и други съседи щели да си изпращат прасетата. Квик – и то отиде. Пет минути тишина. Но тогава пак      от същия двор – кви-ик. Бре!!! Това прасе да не възкръсна?! А то какво било – две прасета. Викам си: “Как ли ще понесат хората тези две тежки раздели?” Сигурно са си удавили мъката в повече вино.

                            И ние правехме така.

            След това завладени от виното заспиват. А когато се събудят наистина осъзнават, че зад теб е вече още една от годините ти на тоя свят. И се замислят: Какво си си пожелал миналата Нова година? Дали то се е осъществило?

            Така и аз сега се замислям: Дали ви дадох от мен това, което исках? Дали ви направи тази книга по-добри? Дали ви върна чувството към красотата и правдата? Дали ви накара да се замислите върху всичко онова което със страх сте скрили в душата и не искате да го върнете в живота си въпреки, че знаете, че то ще ви направи щастливи? Дали още вярвате на хората, които казват: “Как да се държиш в глутница, освен като вълк?”, та нима някой друг, а не ние самите сме направили това общество глутница. Нима някой друг ще слезе от небето и с вълшебство ще ни направи благородни. Не! Това зависи единствено от нас, от нашето търпение и воля.

            Не живейте по шаблон, поставен ви от обществото! Не се сливайте с цвета на тинята! Нищо, че ще ви обявят за ненормални. Ще дойдат едни поколения, които ще знаят, че не сте били луди, а различни, не сте били снобската утайка, а духовния елит, не сте били престъпници, а светци. И въпреки това сте били обикновени, смъртни човеци.

                                               Накрая

            нека завършим с това:

                            Тя, мисълта, че утре може да те няма те кара днес да си по-добър. А инак погледнеш назад, към изминалите дни и най-напред си казваш: като, че        ли не е бил чак толкова хубав досегашния ми живот. Ама като размислиш, като си припомниш това-онова, като то се явят в съзнанието старите засмени приятели, като си спомниш за някое момиче, което си обичал – започваш да мислиш другояче. “Абе кой, каквото ще да разправя добре си живяхме!” Е, имало е и скучни дни, но те са били на размисъл, на преоценка, за да бъдат тези които ти предстоят по-добри.

            С теб се разделяме, уважаеми приятелю, като ти пожелавам всичко онова, за което си мечтал да го видиш сбъднато. Нека лошото да бъде далеч от теб, а красотата – вечна твоя спътница.

            Бъди щастлив!

Есен

Облаци заливат

мрачното небе.

Лятото отмина,

есента дойде.

А дъждът измива

жегата, прахта

и после покрива

с калта на есента.

Птиците отиват

в топлите страни.

Любов не отлитай,

сърцето ми топли!

Хронология на стихотворенията

(номерация по вписването им)

1. Последният затвор                  12.’87                          Шумен

2. Играят си прост                                   08.’89                          Шумен

3. На себе си                                09.’89                          Шумен

4. Бягам аз                                    10.’89                         Шумен

5. Наникъде                                              10.’89                         Шумен

6. Любов с погледи                                 01.’91                          Шумен

7. Сезоните и любовта                09.’90 – 05.’91                       Шумен

8. Разговор със стар приятел    09.’89                          Шумен

9. Договор                                     09.’91                         Шумен

10. Полюс                                     10.’91                         Варна

11. Майка                                      11.’91                         Варна

12. Въпроси                                             04.’92                          Шумен

13. Основна идея                         06. ’92                         Шумен

14. Лазур                                       12.’92                         Варна

15. някъде, някога                                   01.’93                          Шумен

16. Серенада                                06.’93                          Шумен

17. Залезът                                               06.’93                         Шумен

18. Есен                                        08.’93                          Шумен